Читать «Палецът на инженера» онлайн - страница 7

— Аз бих си отишла — каза тя, като се стараеше да говори спокойно. — Бих си отишла. Не бих останала тук. Тук за вас няма нищо добро.

— Но, госпожо — възразих аз. — Още не съм изпълнил това, заради което съм дошъл. Още не съм видял машината.

— Не трябва да чакате — продължи тя. — Можете да излезете през вратата; никой няма да ви попречи.

Аз се усмихнах и поклатих отрицателно глава. И неочаквано, като изостави всякаква сдържаност, тя се приближи до мен, чупейки ръце:

— За Бога! Вървете си, докато не е станало късно!

Аз съм упорит по природа и всякакво препятствие само ме амбицира. Помислих за петдесетте лири награда, за уморителното пътуване и за неприятната нощ, която ме очаква. Нима всичко току-така ще трябва да пропадне, без да свърша работа и без да си получа възнаграждението? Може би тази жена е луда? Тя наистина ме изплаши, но аз се съвзех, поклатих глава и заявих, че мисля да остана тук. Тя искаше да каже още нещо, но в това време горе се чу затваряне на врата, стъпки, след което тя се вслуша, плесна отчаяно с ръце и изчезна така бързо и безшумно, както се появи. В стаята влезе полковник Лайсандър Старк заедно с един нисичък господин с прошарена брада и двойна гуша. Полковникът ми го представи под името господин Фъргюсън.

— Мой секретар и управител — каза Старк. — Струва ми се, че бях затворил вратата, когато излязох от стаята. Боя се да не настинете.

— Напротив — отвърнах аз. — Сам отворих вратата, защото е много задушно.

Той ми хвърли поредния подозрителен поглед, след което каза:

— Може би ще бъде добре да пристъпим веднага към работа. Ние с господин Фъргюсън ще ви покажем пресата.

— Трябва ли да си вземам шапката?

— О, не, пресата е вътре.

— Как? Нима добивате глина вътре в къщата?

— Не, разбира се. Тук само я пресоваме. Но хайде, моля ви. На нас ни е нужно само да прегледате пресата и да кажете къде е повредата.

Тръгнахме по стълбите нагоре. Отпред вървеше полковникът с лампата, следваше го Фъргюсън и най-накрая се движех аз.

Старата къща представляваше цял лабиринт от коридори, проходчета и извити стълби. Виждаха се тесни вратички, чиито прагове се бяха изтрили от употреба. Никъде не се забелязваше нито покъщнина, нито пътеки. Мазилката се ронеше от стените, по които се виждаха зелени петна от влага. Аз се мъчех да бъда спокоен, но не забравях предупреждението на младата жена, макар да го считах за излишно и внимателно наблюдавах спътниците си. Фъргюсън беше намръщен, мълчалив човек, но от малкото думи, които произнесе, разбрах, че ми е съотечественик. Най-после полковник Старк се спря пред една от малките вратички и я отвори. Въведе ме в малка стаичка, в която с мъка биха се побрали трима души. Фъргюсън остана отвън.