Читать «Палецът на инженера» онлайн - страница 5

— Напълно логично е, че даденото от вас обещание възбуди любопитството ви. Ще ви обясня. Надявам се, че не ни подслушват.

— Разбира се. Никой не ни подслушва.

— Ето в какво се състои работата. Вероятно ви е известно, че грънчарската глина е доста ценна суровина и че в Англия тя се добива на много малко места.

— Чувал съм за това.

— Преди известно време си купих парче земя на около десет мили от Рединг. За мое щастие в едно от полетата открих богато находище от грънчарска глина. Само аз си знаех какво изпитах, когато вляво и вдясно от мен, в имотите на моите съседи, констатирах същите залежи, които простите хорица и не подозираха, че съществуват. Разбира се, в мой интерес беше да купя тези имоти, които моите съседи щяха да ми продадат без много пазарене. Отлично съзнавах, че това мое откритие беше със стойността на намиране на златни залежи при една разумна експлоатация на пластовете. Но за да купя тези имоти, ми бяха необходими средства, а аз ги нямах. Тогава занесохме хидравличната преса, която моите приятели ме посъветваха да купя, в дома ми и започнахме да преработваме глината. Разбира се, всичко се пази в пълна тайна, защото разчуе ли се, прощавай, покупка на имоти и прочие. Затова ви помолих да не казвате никому, че ще пътувате за Ейфорд. Надявам се, че напълно ме разбирате?

— Напълно — отговорих аз. — Единственото, което не можах да разбера от вашия разказ, е защо ви е дотрябвала хидравлична преса за добиване на глина. Доколкото ми е известно, за добиването на глина е необходимо само да се копае.

— Да — небрежно проговори полковникът. — Знаете ли, имаме си свой начин. Ние пресоваме глината във формата на тухли, за да не възбудим подозрение. Но това е подробност. Както виждате, господин Хатърсли, аз ви разказах всичко. Доверих ви се извънредно много.

Като каза това, той стана и прибави:

— И така, чакам ви в Ейфорд в 11 часа и 15 минути.

— Непременно ще дойда.

— И никому нито дума.

Той ме изгледа с неговия пронизващ поглед, после ми подаде ръка и бързо излезе от кантората.

Когато останах сам и започнах хладнокръвно да обмислям предложението, моето недоумение нарасна още повече. От една страна, разбира се, бях доволен от хонорара, който беше десет пъти по-голям от този, който аз бих поискал, а също така сполучливата поправка би ми довела и други клиенти. От друга страна, си мислех, че за една глупава глина не беше необходимо да се ходи посред нощ, още повече, че лицето и държанието на този мой работодател не ми направиха особено добро впечатление. Учудваше ме също така неговото опасение, че ще разкажа някому за моето пътуване. Но в края на краищата реших да се отърва от страховете и опасенията си, вечерях добре, отидох на Падингтънската гара, без да споделям с някого нито дума, и седнах във вагона. В Рединг трябваше да сменям влака и така, малко след 11 часа, като единствен пътник слязох на малката, слабо осветена и пуста гара. На перона стоеше само сънлив железничар с фенер в ръката. Видях също така, че ме чака моят следобеден познайник. Той мълчаливо ме хвана за ръката и ме настани във файтон, чиято вратичка беше предварително отворена. След това спусна перденцата и ние потеглихме толкова бързо, колкото можеше да тича конят.