Читать «Палецът на инженера» онлайн - страница 6

— Един кон ли беше? — попита Холмс.

— Да, един.

— Не забелязахте ли какъв беше цветът му?

— Когато сядах във файтона, при светлината на фенера забелязах, че беше червен.

— Уморен ли беше, или не?

— Стори ми се съвсем бодър и добре почистен.

— Благодаря ви. Моля, продължете разказа си. Много е интересен.

— Пътувахме близо час. Полковник Старк ми казваше, че до имота му има седем мили. Но ако съдим по времето и скоростта, сигурно бяхме изминали дванадесет. През цялото време полковникът мълчеше. Когато се опитвах да погледна косо към него, усещах втренчения му поглед върху себе си. Пътят, по който пътувахме, не беше особено добър и файтонът доста друсаше. Опитвах се да погледна наоколо, но прозорците бяха матови и само от време на време покрай нас минаваха някакви светлинки. Понякога, за да разсея мълчанието, се опитвах да кажа нещо, но полковникът ми отговаряше едносрично и аз предпочитах да замълча. Най-сетне друсането престана, файтонът тръгна по равен пясъчен път и след това спря. Бяхме пристигнали. Полковник Лайсандър Старк скочи и бързо ме поведе в преддверието. От файтона ние веднага се намерихме в къщата и аз не можах да хвърля поглед върху външния вид на постройката. Едва влязохме, полковникът затвори вратата, през която успях само да чуя слабия звук на отдалечаващия се файтон. Вътре беше съвсем тъмно и домакинът, мърморейки нещо, започна да търси кибрит. Неочаквано в края на коридора се отвори врата и се появи ивица златиста светлина. Ивицата растеше все повече и повече и накрая видях една жена. Тя държеше лампата почти над главата си и ни гледаше. Видях, че беше доста красива и носи рокля от скъп плат. Тя зададе на чужд език някакъв въпрос. Моят спътник доста начумерено й отговори нещо, при което тя трепна и видимо се развълнува. Полковник Старк се приближи до нея, прошепна й нещо, след това я оттласна към стаята, като й взе лампата от ръцете.

— Бъдете така добър и почакайте тук минутка — каза ми той, като отвори друга врата.

Това беше малка, просто наредена стая. В средата се намираше малка кръгла маса, върху която имаше няколко книги на немски език. Полковникът остави лампата върху хармониума до вратата.

— Няма да се бавя — рече той и изчезна в тъмния коридор. Аз разгледах книгите. Две от тях бяха от някаква област на науката, а останалите — стихове. Това установих, въпреки че познанията ми по езика не биха могли да се нарекат и елементарни. После се приближих до прозореца, като се надявах да разгледам местността, но се оказа, че отвън има тежки дъбови капаци, заковани навярно със здрави гвоздеи. В къщата цареше безмълвие. Само от коридора се долавяше тихото цъкане на старинен часовник. Завладя ме силно чувство на безпокойство. Какви бяха тези немци? Какво правят в тази чудновата и глуха местност? Къде съм всъщност? Знаех, че се намирам на около десет мили от Ейфорд, но в каква посока? Може би съм близо до Рединг или някой друг град и сигурно не е така уединено, както си го представях. По околната тишина заключавах, че сигурно се намирам в чифлик. Аз се заразхождах из стаята, като си тананиках наум, за да си вдъхна кураж. Вече ми ставаше ясно, че не току-така ще получа петдесетте лири. Изведнъж вратата на стаята безшумно се отвори и на прага застана жената. Жълтата светлина на моята лампа озари тъмния коридор и падна върху нейното красиво, пълно с тревога лице. Веднага забелязах, че трепери от страх, и сърцето ми изстина. Тя ми даде знак да мълча и ми пошепна на лош английски няколко думи, като през цялото време се оглеждаше назад: