Читать «Среща с Медуза» онлайн - страница 5

То се спря насреща му от другата страна на шахтата. Стига да искаше, можеше да премине през широките решетки. Сега лицето му беше само на сантиметри от неговото и Фокън гледаше право в ужасените му очи. Никога по-рано не се бе намирал толкова близо до шимпанзе и не бе имал възможност да изучава чертите му с такива подробности. Усети онова странно смесено чувство на близост и неловкост, което всеки човек изпитва, застанал така пред огледалото на времето.

Присъствието му сякаш поуспокои животното. Фокън посочи нагоре към шахтата, обратно към наблюдателната палуба, и каза ясно и отчетливо:

— Шефът… шефът… отивай.

За негово облекчение шимпанзето го разбра. Направи гримаса, която можеше да означава и усмивка, и изведнъж хукна по обратния път. Фокън му даде възможния най-добър съвет. Ако все още някъде на „Куин Елизабет“ имаше безопасно място, то беше в тази посока. Но него дългът го зовеше в противоположната.

Почти беше слязъл долу, когато със звук на счупен метал корабът заби нос и светлината угасна. Но той все още виждаше достатъчно добре, защото слънчевите лъчи се промъкваха през отворения люк и през огромния процеп на покрива. Веднъж преди много години, застанал под купола на една голяма катедрала, беше наблюдавал как светлината минава през оцветеното стъкло на прозорците и образува островчета от многобагрено сияние по древните плочи. Ослепителният сноп слънчеви лъчи през разрушения корпус високо горе му напомни този миг. Сега той сякаш се намираше в падаща от небето метална катедрала.

Когато стигна мостика и за пръв път погледна навън, с ужас видя колко близо до Земята бе корабът. Само на някакви си хиляда метра се намираха красивите смъртоносно остри скали и червените от тиня реки, които още дълбаеха пътя си в миналото. Никъде не се виждаше равно място, където такъв голям кораб като „Куин Елизабет“ да може да се приземи меко.

Един поглед към командното табло му подсказа, че целият баласт е изхвърлен. И скоростта на спускане беше намалена до няколко метра в секунда. Все още имаше възможност да се бори.

Без да каже нито дума, Фокън седна спокойно на пилотското място и се зае с управлението, доколкото корабът все още се поддаваше на управление. Приборите му даваха всички необходими данни, приказките бяха излишни. Зад себе си чу гласа на свързочника, който докладваше положението по радиото. На Земята вече всички информационни канали навярно бяха свободни в очакване на новини и той си представи цялата суматоха сред програмните редактори. Ставаше една от най-драматичните катастрофи в историята, а нямаше нито една камера да я заснеме. Последните мигове от живота на „Куин Елизабет“ нямаше да изпълнят милиони хора със страхопочитание и ужас, както беше с „Хинденбург“ преди век и половина.

Сега Земята се намираше само на около петстотин метра от него и продължаваше бавно да се приближава. Въпреки че разполагаше с пълната мощ на двигателя, още не бе посмял да я използува от страх да не разбие и без това повредената конструкция, но сега разбра, че друга възможност нямаше. Вятърът го носеше към едно разклонение в каньона, където реката, разделяна от висока клинообразна скала, наподобяваше носа на някакъв гигантски, превърнал се вече във вкаменелост кораб. Ако продължеше сегашния си курс, „Куин Елизабет“ щеше да кацне на това триъгълно плато, една трета от дължината му щеше да увисне над празното пространство и корабът щеше да се строши като гнило дърво.