Читать «Слънчев вятър» онлайн

Артър Кларк

Слънчев вятър

Огромните платна опънаха въжетата, защото ги издуваше вятърът, веещ между световете. Макар че след три минути съзтезанието щеше да започне, Джон Мертън бе по-спокоен, отколкото през който и да е миг от изминалата година. Каквото и да се случеше, след сигнала за старт, независимо дали „Даяна“ щеше да го отведе към победата или поражението, той вече бе осъществил своята амбиция. Прекарал целия си живот в проектирането на кораби за други хора, сега щеше да командува собствен кораб.

— Остават две минути до старта — съобщи радиостанцията в кабината. — Молим да потвърдите готовността си.

Останалите капитани отговориха един след друг. Мертън познаваше гласовете им, някои напрегнати, други — спокойни. Бяха гласовете на негови приятели и съперници. В четирите обитавани светове имаше едва двадесетина души, способни да управляват слънчеви яхти. Всичките сега се бяха събрали тук, на стартовата линия или на борда на спомагателните съдове в орбита на двадесет и две хиляди мили над екватора.

— Номер едно — „Госамер“. Готов съм.

— Номер две — „Санта Мария“. Всичко е наред.

— Номер три — „Санбийм“. Всичко е о’кей.

— Номер четири — „Вумира“. Всички системи са в изправност.

Мертън се усмихна, когато чу отговорите. Потвържденията на готовността, остатък от ранните примитивни дни на астронавтиката, така или иначе бяха станали част от традицията. Имаше моменти, когато бе разумно да се почете паметта на онези, които първи се бяха отправили към звездите.

— Номер пет — „Лебедев“. Готови сме.

— Номер шест — „Арахна“. Окей.

Бе настъпил неговият ред. Мисълта, че думите, произнесени в тясната кабина, ще да бъдат чути от най-малко пет милиарда души, му се стори странна.

— Номер седем — „Даяна“. Готов съм.

— Участниците от първия до седмия потвърдиха готовността си — изрече безличният глас на съдията. — До старта остава една минута.

Мертън почти не обърна внимание на това. Проверяваше за последен път обтегнатостта на въжетата. Стрелките на всички динамометри бяха в нормална позиция. Огромното платно бе опнато и огледалната му повърхност сияеше в светлината на слънчевите лъчи.

На Мертън, плаващ в безтегловност при перископа, му се струваше, че то заема цялото небе. Нищо чудно и да беше прав. Платното имаше повърхност от петдесет милиона квадратни стъпки и бе свързано с капсулата с почти сто мили въжета. Дори и някой да успееше за зашие едно за друго всички платна на клиперите, някога браздили китайските морета, пак нямаше да достигне размерите на единичното платно, издигнато от „Даяна“ под Слънцето. При това то бе само малко по-масивно от сапунен мехур. Двете квадратни мили алуминизирана пластмаса имаха дебелина едва няколко милионни части от инча.

— Десет секунди до старта. Да се включат записващите камери.

Разумът трудно можеше да възприеме съществуването на нещо едновременно толково огромно и толкова крехко. Още по-трудно бе да се възприеме, че именно това огледало щеше да го отдалечи от Земята, единствено благодарение на силата на слънчевата светлина.

— … пет, четири, три, две, едно, СТАРТ!