Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 62

Анджела бе твърдо решена да възвърне името си!

По този начин искаше да прогони вината, която разяждаше сърцето й!

След няколко дни щяха да отпътуват за Венеция, където започнаха живота си щастливо.

Това щеше да бъде отплатата за всичко, което преживяха през тези десет години!

Последното пътуване

Отново във Венеция

Последните събития изтощиха нашите приятели докрай!

Анджела спеше спокойно и дълбоко, умората я бе налегнала напълно.

Цял ден се разхождаха из околностите на Севиля, Куинси бе очарован от това колко се е променил и разраснал градът, Ребека неотлъчно го следваше и с интерес слушаше разказите му за времето, което бяха прекарали там като деца.

Спомените едновременно радваха и натъжаваха младия лейтенант, но Ребека упорито се стараеше да уталожи мъката му и да прогони чувството за вина от сърцето му.

Докато те се разхождаха из парк Мария Луиса, полковникът придружи Анджела до административната сграда, откъдето щеше да излезе с истинската си фамилия, след което трябваше да се срещнат с Куинси и Ребека, за да заминат отново за Валенсия, където щяха да се сбогуват с приятелите си.

Престоят им в Севиля бе само за един ден, тъй като всички бързаха да отплават за Венеция — градът на любовта!

Когато отново посетиха училището, обсипаха децата и ръководителите им с подаръци, за което получиха благодарности от тях, след което нашите приятели решиха да си отпочинат преди отплаването.

Анджела все още спеше, когато Куинси връхлетя в стаята й.

— Анджи — извика той — Господи, още ли не си станала? Хайде, сестричке, време е за пътуване!

— Куинси, кога ще се научиш да влизаш по-тихо в стаята ми? — попита Анджела намръщено — Колко е часът?

— Хайде, стига! Не се сърди! Часът е вече седем сутринта и корабът ми е готов за отплаване.

— Кога ще спреш да нахлуваш в стаята на годеницата ми, лейтенант?

Той се обърна. На вратата стоеше Севаро и го гледаше полусърдито.

— Капитане…

— Първо, вече не съм нито капитан, нито полковник — прекъсна го той — и мисля, че имам право да събудя годеницата си и да й кажа „Добро утро“. Прав ли съм?

— Напълно, сър!

— Стига с тези официалности, Куинси! — махна с ръка Севаро. — Предпочитам да ме наричаш Антонио.

— Да… Добре…

Куинси изглеждаше смутен и дори засрамен. Дори Анджела се усмихна:

— Какво има, братле? Да не би да си глътна езика?

— Анджи, извинявай, че нахлух така, ще бъда по-внимателен занапред, обещавам — той понечи да излезе.

— Куинси, почакай! — спря го Севаро. — Да не би да те засегнах с нещо? Аз само се пошегувах.

— Така ли, сър? — погледна го той.

— Разбира се, лейтенант, но исках да събудя сестра ти и да й кажа, че тръгваме.

— Тръгваме ли? — извика Анджела — Но… аз още не съм готова.

— Ами побързай да се приготвиш, скъпа! Нали не искаш да те оставим тук? — пошегува се той.

— Не е смешно, Тони! — намръщи се тя.

— Хайде, Куинси! — подкани го той — Ще чакаме отвън, докато стажант Медейра се облече и събере нещата си.

Те отидоха отново в училището, където ги посрещнаха Арчи и Мануел.