Читать «Страх (Разказ на мой приятел)» онлайн - страница 3

Над реката и тук-там над ливадата се вдигаше мъгла. Високите тесни парцали, гъсти и бели като мляко, пълзяха над реката, като затулваха отражението на звездите и се закачаха за върбите. Те всяка минута се преобразяваха и на човек му се струваше, че едни се прегръщат, други се кланят, трети издигат към небето ръце с широки попски ръкави, сякаш се молят… Вероятно те бяха навели на Дмитрий Петрович мисли за привидения и покойници, защото той обърна лице към мен и промълви с тъжна усмивка:

— Кажете ми, драги мой, защо, когато искаме да разкажем нещо страшно, тайнствено и фантастично, черпим материал не от живота, а непременно от света на привиденията и задгробните сенки?

— Страшно е онова, което не разбираме.

— А нима разбирате живота? Кажете: нима разбирате живота по-добре от задгробния свят?

Дмитрий Петрович седна съвсем близо до мен, така че чувствах на бузата си диханието му. Във вечерния здрач бледото му слабо лице изглеждаше още по-бледо, а тъмната брада — по-черна от катран. Очите му бяха тъжни, искрени и малко изплашени, сякаш се готвеше да ми разкаже нещо страшно. Гледаше ме в очите и продължаваше със своя привичен умоляващ глас:

— Нашият живот и задгробният свят са еднакво неразбираеми и страшни. Който се страхува от привидения, трябва да се страхува и от мен, и от тези светлини, и от небето, тъй като всичко това, ако се замислим, както трябва, е непостижимо и фантастично не по-малко, отколкото привиденията от онзи свят. Принц Хамлет не се е убил, защото се е страхувал от тези призраци, които може би биха посетили смъртния му сън; знаменитият му монолог ми харесва, но, откровено казано, никога не ме е трогвал. Ще ви призная като на приятел, че понякога в печални минути съм си представял смъртния си час, фантазията ми изобретяваше хиляди видения, от мрачни по-мрачни, и успявах да достигна до мъчителна екзалтация, до кошмар и това, уверявам ви, не ми се струваше по-страшно от действителността. Не ще и дума, виденията са страшни, но е страшен и животът. Приятелю, аз не разбирам живота и се страхувам от него. Не зная, може би съм болен, умопобъркан. На нормалния, здравия човек му се струва, че разбира всичко, което вижда и чува, а аз съм загубил това „струва ми се“ и от ден на ден ме отравя страх. Има една болест — страх от пространството, а пък моята болест е страх от живота. Когато лежа на тревата и дълго гледам някоя буболечка, която едва вчера се е родила и нищо не разбира, ми се струва, че животът й е непрекъснат ужас, и в нея виждам себе си.

— Какво собствено ви плаши? — попитах.

— Всичко ме плаши. Аз по природа не съм задълбочен човек и малко се интересувам от такива въпроси, като задгробния свят, съдбините на човечеството, и изобщо рядко хвърча в облаците. Плаши ме най-вече делничността, от която никой от нас не може да се скрие. Не съм в състояние да различа кое в постъпките ми е истина и кое лъжа, и те ме тревожат; съзнавам, че житейските условия и възпитанието ми са ме затворили в тесния кръг на лъжата, че целият ми живот не е нищо друго освен ежедневна грижа да лъжа себе си и другите и да не го забелязвам, и ми става страшно от мисълта, че докато съм жив, няма да се измъкна от тази лъжа. Днес правя нещо, а на другия ден вече не разбирам защо съм го направил. Постъпих на служба в Петербург и се изплаших, дойдох тук, за да се заема със земеделие, и пак се изплаших… Виждам, че знаем малко и затова всеки ден грешим, несправедливи сме, клеветим се, отравяме чуждия живот, изразходваме всичките си сили за нелепости, които не са ни нужни и ни пречат да живеем, и това ме плаши, защото не разбирам за какво и на кого е необходимо. Аз, миличък, не разбирам хората и се страхувам от тях. Страшно ми е да гледам селяците, не зная за какви висши цели страдат и заради какво живеят. Ако животът е наслада, те са излишни, ненужни хора; ако целта и смисълът на живота са в мизерията и пълното, безнадеждно невежество, не разбирам на кого и защо е нужна тая инквизиция. Никого и нищо не разбирам. Благоволете да разберете ей този субект! — каза Дмитрий Петрович, като посочи Четиридесет мъченици. — Замислете се!