Читать «Страх (Разказ на мой приятел)» онлайн - страница 6

Дмитрий Петрович скоро почна да се бори с дрямката. След вечерята поседя с нас десетина минути и рече:

— Както обичате, господа, а аз утре трябва да ставам в три часа. Позволете ми да ви напусна.

Той нежно целуна жена си, силно с благодарност ми стисна ръка и ме накара да се зарека, че непременно ще дойда следващата седмица. За да не се успи, отиде да нощува в пристройката.

Мария Сергеевна си лягаше късно, по петербургски, и сега, кой знае защо, се радвах на това.

— А сега? — подех аз, когато останахме сами. — Сега ще бъдете така добра да ми изсвирите нещо.

Не ми се слушаше музика, но не знаех как да подхвана разговор. Тя седна на рояла и изсвири не помня какво. Седях до нея, гледах белите й пухкави ръце и се мъчех да прочета нещо върху студеното й равнодушно лице. Но ето че тя се усмихна на нещо си и ме погледна.

— Скучно ви е без вашия приятел — каза тя.

Аз се засмях.

— Заради приятелството е достатъчно да ви посещавам веднъж в месеца, а аз идвам през няколко дни.

Като казах това, станах и с вълнение прекосих стаята от край до край. Тя също стана и отиде до камината.

— Какво искате да кажете? — попита, като вдигна към мен големите си ясни очи.

Не й отговорих.

— Вие не казахте истината — продължи тя, след като помисли. — Идвате тук само заради Дмитрий Петрович. Е, какво, много се радвам. В наше време рядко може да се види такава дружба.

„Охо!“ — помислих си и като не знаех какво да кажа, попитах:

— Искате ли да се разходим из градината?

— Не.

Излязох на терасата. По главата ми пробягаха тръпки и ми беше студено от вълнение. Вече бях сигурен, че ще говорим баналности и нищо особено няма да можем да си кажем, но че през тази нощ трябва да се случи онова, за което не се осмелявах дори да мечтая. Непременно тази нощ или никога.

— Какво хубаво време — казах високо.

— Все едно ми е — бе отговорът.

Влязох в гостната. Мария Сергеевна както преди стоеше до камината, сложила ръце на гърба си, и гледаше настрана.

— Защо ви е все едно? — попитах.

— Защото ми е скучно. Вие скучаете само без вашия приятел, а на мен винаги ми е скучно. Впрочем… но това не е интересно за вас.

Седнах на рояла и налучквах няколко акорда, изчаквайки какво ще каже тя.

— Моля ви, не се притеснявайте — каза тя, като ме гледаше сърдито, сякаш всеки миг щеше да заплаче от досада. — Ако ви се спи, вървете. Не мислете, че като сте приятел на Дмитрий Петрович, сте длъжен да скучаете с жена му. Не искам жертви. Моля ви, вървете.

Не си отидох, разбира се. Тя излезе на терасата, а аз останах в гостната и около пет минути прелиствах нотите. После излязох и аз. Стояхме един до друг в сянката на пердетата, а под нас бяха стъпалата, облени от лунна светлина. През лехите с цветя и по жълтия пясък на алеите се протягаха черните сенки на дърветата.

— Аз също трябва да замина утре — казах.

— Разбира се, ако мъжът ми не е вкъщи, вие не можете да останете тук — проговори насмешливо тя. — Представям си колко нещастен щяхте да бъдете, ако бяхте влюбен в мен! Ами ако някой ден ви се хвърля на шията?… С какъв ли ужас ще побегнете от мен. Би ми било много интересно.