Читать «Страх (Разказ на мой приятел)» онлайн

Антон Павлович Чехов

Страх

Разказ на мой приятел

След като завърши университета, Дмитрий Петрович Силин постъпи на служба в Петербург, но на тридесет години заряза службата и се залови за земеделие. Стопанството му не вървеше зле, ала ми се струваше, че тук не си е на мястото и би направил по-добре, ако се върнеше в Петербург. Когато, загорял, посивял от прах, измъчен от работа, той ме посрещаше край портата или по пътя към къщата си и после по време на вечерята се бореше с дрямката и жена му го отвеждаше като малко дете да спи или когато, надмогнал дрямката, започваше с мекия си сърдечен, сякаш молещ глас да излага неоспоримите си мисли, виждах в него не стопанин и не агроном, а само един измъчен човек и разбирах, че никакво стопанство не му трябва, а гледа просто да убие времето.

Обичах да му гостувам и се случваше да прекарвам в имението му по няколко дни. Обичах и къщата му, и парка, и голямата овощна градина, и рекичката, и неговата философия, малко старомодна и претенциозна, но ясна. Изглежда, съм обичал и него самия, макар че не съм сигурен в това, тъй като и досега не мога да си изясня тогавашните си чувства. Той беше умен, добър, занимателен и искрен човек, но много добре си спомням, че когато ми поверяваше съкровените си тайни и наричаше нашите отношения приятелство, това ме вълнуваше неприятно и ми ставаше неудобно. В приятелството му към мен имаше нещо неуместно, притеснително и на драго сърце бих предпочел да сме просто добри познати.

Причината бе в това, че твърде много ми харесваше неговата жена, Мария Сергеевна. Не бях влюбен в нея, но ми харесваха лицето й, очите, гласът, походката; тъгувах по нея, когато дълго не я виждах, и въображението ми в това време не рисуваше никого тъй охотно, както тази млада, красива и изящна жена. Нямах спрямо нея никакви определени намерения и за нищо не мечтаех, но, кой знае защо, всеки път, когато оставахме насаме, си спомнях, че мъжът й ме смята за свой приятел, и това ме притесняваше. Когато свиреше на рояла любимите ми пиеси или ми разказваше нещо интересно, я слушах с удоволствие, но кой знае защо, в същото време в главата ми се рояха мисли, че тя обича мъжа си, че той е мой приятел и че самата тя ме смята за негов приятел, и настроението ми се разваляше, ставах апатичен, потиснат и отегчителен. Тя забелязваше тази промяна и обикновено казваше:

— Скучно ви е без вашия приятел. Да пратим да го извикат от полето.

И когато Дмитрий Петрович идваше, тя казваше:

— Ето, приятелят ви дойде. Доволен ли сте?

Тъй продължи година и половина.

Една юлска неделя от нямане какво да правим с Дмитрий Петрович отидохме в голямото село Клушино, за да купим мезета за вечерята. Докато обикаляхме бакалниците, слънцето залезе и настъпи вечерта, онази вечер, която навярно някога няма да забравя. Като купихме кашкавал, приличен на сапун, и вкаменял салам, който миришеше на катран, се запътихме към кръчмата да видим дали има бира. Кочияшът ни тръгна за ковачницата да подковава конете и ние му казахме, че ще го чакаме край църквата. Ходехме, приказвахме, смеехме се на покупките си, а след нас мълчаливо и с тайнствен вид като шпионин се мъкнеше един човек, когото в околията наричаха с доста странния прякор Четиридесет мъченици. Този Четиридесет мъченици беше Гаврила Северов или просто Гаврюшка, който бе служил при мен известно време като лакей и го бях уволнил за пиянство. Той служи и у Дмитрий Петрович и беше уволнен и от него за същия грях. Беше върл пияница и изобщо цялата му съдба бе пияна и безпътна като него. Баща му бил свещеник, а майка му — дворянка, значи той по рождение принадлежеше към привилегированото съсловие, но колкото и да се вглеждах в изпитото му, почтително, вечно потно лице, в червеникавата му, вече прошарена брада, в жалкото му окъсано сако и в червената, измъкната от панталоните риза, не можех да намеря дори следа от онова, което в нашето съсловие се нарича привилегированост. Той се смяташе за образован и разправяше, че бил учил в духовно училище, но не го завършил, тъй като го изгонили за пушене на тютюн; после бил пял в архиерейския хор и две години живял в манастир, отдето също го натирили, но вече не за пушене, а за „слабост“. Обиколил пешком две губернии, подавал за нещо си жалба в консисторията и в други учреждения, четири пъти бил съден. Най-после заседнал в нашата околия, служил като лакей, горски, кучкар, църковен пазач, оженил се за една безпътна вдовица готвачка, окончателно затънал в лакейския живот и до такава степен обръгнал на мръсотията и крамолите му, че вече самият той говореше за привилегирования си произход с известно недоверие като за някакъв мит. Понастоящем се шляеше без работа, представяше се за конски доктор и ловец, а жена му беше изчезнала безследно.