Читать «Скучна история ((Из записките на един стар човек))» онлайн - страница 8

Говориш четвърт, половин час и ето забелязваш, че студентите започват да поглеждат тавана, Пьотър Игнатиевич, един вади кърпа, друг се намества по-удобно, трети се усмихва на мислите си… Значи вниманието е уморено. Трябва да се вземат мерки. Възползвам се от първия удобен случай и казвам някой каламбур. Всички сто и петдесет лица се усмихват широко, очите весело заблестяват, морето за кратко време зашумява… Аз също се смея. Вниманието се е ободрило и мога да продължа.

Никакъв спор, никакви развлечения и игри не са ми доставяли такова наслаждение, както изнасянето на лекция. Само по време на лекция можех да се отдам изцяло на страстта си и разбирах, че вдъхновението не е измислица на поетите, а съществува в действителност. И мисля, че Херкулес след най-пикантния си подвиг не е чувствал такова сладостно отмаляване, каквото преживявах аз всеки път след лекцията си.

Така беше по-рано. А сега лекциите за мен са цяло мъчение. Не минава и половин час, и започвам да чувствам необорима слабост в краката и раменете; сядам в креслото, но не съм свикнал да говоря седнал; след минута ставам, продължавам прав, сетне пак сядам. Устата ми съхне, гласът ми пресипва, вие ми се свят… За да скрия от слушателите състоянието си, непрекъснато пия вода, кашлям, често се секна, като че ли ми пречи хрема, пущам не на място каламбури и най-после обявявам почивката по-рано, отколкото трябва. Но най-важното е, че ме е срам.

Съвестта и умът ми казват, че най-доброто, което мога да направя сега, е да изнеса на момчетата прощална лекция, да им кажа последната си дума, да ги благословя и да отстъпя мястото си на човек, по-млад и по-силен от мен. Но нека ме съди Бог, не ми стига кураж да постъпя според съвестта си.

За нещастие не съм философ и богослов. Много добре зная, че ще изкарам още не повече от половин година; сякаш сега би трябвало най-много да ме занимават въпросите за задгробния мрак и за виденията, които ще посетят вечния ми сън. Но кой знае защо, душата ми нехае за тия въпроси, макар умът ми да съзнава цялата им важност. Както преди двадесет-тридесет години, така и сега, пред смъртта, ме интересува само науката. При последната си въздишка аз все пак ще вярвам, че науката е най-важното, най-прекрасното и нужното в живота на човека, че винаги е била и ще бъде най-висшата изява на любовта и единствено чрез нея човек ще победи природата и себе си. Тази вяра може би е наивна и несправедлива в основата си, но аз не съм виновен, че вярвам така, а не иначе; не мога да победя тази вяра в себе си.