Читать «Скучна история ((Из записките на един стар човек))» онлайн - страница 19

След обяда се оттеглям в кабинета си и запушвам луличката, една за през целия ден, останала от някогашния ми лош навик да димя от сутрин до вечер. Докато пуша, влиза жена ми и сяда, за да поговори с мен. Както и сутринта, предварително зная за какво ще разговаряме.

— Трябва да поговорим сериозно, Николай Степанич — започва тя. — За Лиза… Защо не обърнеш внимание?

— Тоест?

— Правиш се, че не забелязваш нищо, но не е хубаво. Не бива да бъдеш безучастен… Хнекер има намерения към Лиза… Какво ще кажеш?

— Че е лош човек, не мога да кажа, понеже не го познавам, но че не ми харесва, съм ти казвал хиляда пъти вече.

— Но така не може… не може…

Тя става и се разхожда развълнувана.

— Не можеш да се отнасяш така към една сериозна стъпка… Когато става дума за щастието на дъщеря ни, трябва да оставим всичко лично. Зная, че той не ти харесва… Добре… Но ако сега му откажем, развалим всичко, кое ти гарантира, че през целия си живот Лиза няма да ни обвинява? Днес кандидатите не са кой знае колко и може да се случи да не я поиска друг… Той много обича Лиза, а, изглежда, и тя го харесва… Разбира се, няма определено положение, но какво да се прави? Дано пък след време се нареди някак. Той е от добро семейство и богат.

— Откъде знаеш?

— Той казваше. Баща му имал голяма къща в Харков и имение в околността. С една дума, Николай Степанич, непременно трябва да прескочиш до Харков.

— Защо?

— Ще разучиш… Там имаш познати професори, ще ти помогнат. Бях отишла сама, но съм жена. Не мога…

— Няма да отида в Харков — казвам мрачно.

Жена ми се уплашва и на лицето й се изписва мъчителна болка.

— За Бога, Николай Степанич! — моли ме тя и хълца. — За Бога, освободи ме от тая тежест! Страдам.

Става ми мъчно, като я гледам.

— Добре, Варя — казвам й ласкаво. — Щом искаш, ще отида в Харков и ще направя всичко, каквото желаеш.

Тя притиска кърпичка към очите си и се прибира в стаята си да плаче. Оставам сам.

След малко донасят лампата. От креслата и абажура на лампата върху стените и пода падат познатите, отдавна омръзнали ми сенки и когато ги гледам, струва ми се, че вече е нощ и започва проклетото ми безсъние. Лягам на леглото, после ставам и се разхождам из стаята, после пак лягам… Обикновено следобед, по-късничко, нервната ми възбуда достига предела си. Започвам без причина да плача и да крия главата си във възглавницата. В тоя момент се страхувам да не влезе някой, страхувам се да не умра внезапно, срамувам се от сълзите си и изобщо в душата ми става нещо нетърпимо. Чувствам, че повече не мога да гледам нито лампата, нито книгите, нито сенките на пода, не мога да слушам гласовете, които идват от гостната. Някаква невидима и необяснима сила грубо ме тласка вън от къщи. Скачам, обличам се бързо и предпазливо, за да не ме усетят домашните, излизам навън. Къде да ида?