Читать «Йонич» онлайн - страница 11

Той започна да се сбогува.

— Вие нямате никакво римско право да си заминавате без вечеря — говореше Иван Петрович, като го изпращаше. — От ваша страна това е твърде перпендикулярно. Я представи! — рече той, като се обърна в антрето към Пава.

Пава, вече не момче, а млад човек с мустаци, зае поза, вдигна нагоре ръка и каза с трагичен глас:

— Умри, нещастнице!

Всичко това дразнеше Старцев. Като сядаше в каляската и гледаше тъмната къща и градината, които му бяха така мили и скъпи някога, той си спомни всичко изведнъж — и романите на Вера Йосифовна, и шумното свирене на Котик, и остроумието на Иван Петрович, и трагическата поза на Пава, и си помисли, че ако най-талантливите хора в целия град са толкова бездарни, то какъв трябва да бъде градът?

След три дни Пава донесе писмо от Екатерина Ивановна.

„Вие не идвате у нас. Защо? — пишеше тя. — Боя се, че сте се променили към нас, боя се и страшно ми става дори при мисълта за това. Успокойте ме, елате и кажете, че всичко е наред.

Нужно ми е да поговоря с вас. Ваша Е. Т.“.

Той прочете писмото, помисли и каза на Пава:

— Кажи, драги, че днес не мога да отида, много съм зает. Ще отида, така кажи, след два-три дни.

Но минаха три дни, мина седмица, а той все не отиваше. Веднъж, като минаваше покрай къщата на Туркини, си спомни, че би трябвало да се отбие поне за минутка, но помисли и… не се отби.

И никога вече не посети Туркини.

Глава 5

Минаха още няколко години. Старцев още повече напълня, затлъстя, диша тежко и вече върви отметнал глава назад. Когато подпухнал, червен, пътува с тройката със звънчетата и Пантелеймон, също подпухнал и червен, с месест врат, седи на капрата протегнал напред прави, също като дървени ръце и вика на срещнатите: „Карай вдясно!“, се получава внушителна картина и ти струва се, че пътува не човек, а езически бог. В града той има грамадна практика, няма време да си отдъхне и има вече имение и две къщи в града, а търси да купи и трета, по-изгодна и когато в дружеството за взаимен кредит споменат за някоя къща, определена да се продава на търг, той без всякакви церемонии отива в тази къща и като минава през всички стаи, без да обръща внимание на необлечените жени и деца, които го гледат с изумление и страх, сочи всички врати с бастуна и дума:

— Това кабинет ли е? Това спалня ли е? А тук какво е?

И при това диша тежко и изтрива потта от челото си.

Той има много грижи, но все пак не напуска земското място; алчността го е впримчила, иска му се да бъде и тук, и там. В Дялиж го наричат просто Йонич. „Къде ли отива Йонич?“ или: „Дали да поканим на консилиума и Йонич?“

Навярно от това, че гърлото му е плувнало в тлъстини, гласът му се промени, стана тънък и рязък. И характерът му също се промени: стана тежък, раздразнителен. Преглеждайки болните, той обикновено се сърди, чука нетърпеливо с бастуна по пода и крещи с неприятния си глас:

— Моля да отговаряте само на въпросите! Без разговори!