Читать «Йонич» онлайн - страница 10

Те отидоха в градината и седнаха там на пейката под стария клен както преди четири години. Беше тъмно.

— Е, как живеете? — попита Екатерина Ивановна.

— Добре, живеем по малко — отвърна Старцев.

И не можа да измисли нищо повече. Помълчаха.

— Аз се вълнувам — каза Екатерина Ивановна и закри лицето си с ръце, — но не ми обръщайте внимание. Мен така ми е добре у дома, толкова ми е драго да виждам всички и не мога да свикна. Колко спомени! Струваше ми се, че с вас ще говорим безспир, до сутринта.

Сега той виждаше отблизо лицето й, блестящите очи и тук, в тъмнината, тя му се струваше по-млада, отколкото в стаята, и дори като че се върна предишният й детски израз. И наистина тя с наивно любопитство го гледаше, като че искаше по-отблизо да разгледа и да разбере човека, който някога я обичаше така пламенно, с такава нежност и така нещастно; очите й му благодаряха за тази любов. И той си спомни всичко, което беше, и най-малките подробности: как се скита из гробищата, как после на разсъмване уморен се връщаше вкъщи, и изведнъж му стана тъжно и жално за миналото. В душата му пламна огънче.

— А спомняте ли си как ви изпращах оная вечер в клуба? — рече той. — Тогава валеше дъжд, беше тъмно…

Огънчето се разгаряше все повече в душата му и вече му се искаше да говори, да се оплаква от живота…

— Ех! — каза той с въздишка. — На, вие питате как живея. Как живеем ние тук? Никак. Стареем, пълнеем, отпускаме се. Ден да мине, друг да дойде, животът тече сиво, без впечатления, без мисли… Денем печалби, а вечер — клубът, сред картоиграчи, алкохолици, кресльовци, които не мога да търпя. Какво хубаво има?

— Но вие имате работа, благородна цел в живота. Вие толкова обичахте да говорите за своята болница. Аз тогава бях някак чудновата, въобразявах си, че съм велика пианистка. Сега всички госпожици свирят на роял, аз също свирех като всички и нищо особено нямаше в мен; аз съм толкова пианистка, колкото мама е писателка. И, естествено, не ви разбирах тогава, но после в Москва често мислех за вас. Само за вас мислех. Какво щастие е да бъдеш земски лекар, да помагаш на страдалците, да служиш на народа! Какво щастие! — повтори Екатерина Ивановна с увлечение. — Когато в Москва мислех за вас, вие ми се представяхте такъв идеален, възвишен…

Старцев си спомни за банкнотите, които вечер измъкваше от джобовете си с такова удоволствие, и огънчето в душата му угасна.

Той стана, за да се върне в къщата. Тя го улови под ръка.

— Вие сте най-добрият от всички, които съм виждала в живота си. Ние ще се виждаме, ще разговаряме, нали? Обещайте ми. Аз не съм пианистка, по отношение на себе си вече не се заблуждавам и пред вас няма нито да свиря, нито да говоря за музика.

Когато влязоха в къщата и Старцев видя на вечерната светлина лицето й и тъжните й, благодарни, изпитателни очи, обърнати към него, почувства неспокойство и пак помисли: „Добре, че тогава не се ожених“.