Читать «Годеница» онлайн - страница 6

Времето минаваше бързо. На Петровден следобед Андрей Андреич се запъти с Надя по улица „Московская“ да разгледат още веднъж двуетажната къща, наета и отдавна приготвена за младоженците, но засега само горният й етаж бе подреден. В салона — блестящ паркет, виенски столове, роял, пюпитър за цигулка. Миришеше на боя. На стената в златна рамка — голяма картина, рисувана с маслени бои: гола дама и до нея лилава ваза с отчупена дръжка.

— Чудесна картина — продума Андрей Андреич и от уважение въздъхна. — На художника Шишмачовски е.

После влязоха в гостната — кръгла маса, диван и кресла, тапицирани с ярък син плат. Над дивана имаше голяма фотография на отец Андрей с калимавка и ордени. После минаха в столовата с бюфета, после в спалнята; в полумрака се виждаха два кревата един до друг, навярно когато са нареждали спалнята, са предполагали, че тук винаги ще бъде много хубаво и че другояче не може да е. Андрей Андреич водеше Надя по стаите и през всичкото време я държеше през кръста; а тя се чувстваше слаба, виновна, ненавиждаше всички тези стаи, кревати, кресла, призляваше й от голата дама. Съзнаваше, че е разлюбила Андрей Андреич или може би никога не го бе обичала; но как да му каже, на кого да каже и защо, не разбираше и не можеше да разбере, въпреки че по цели дни, по цели нощи мислеше все за това… Той я държеше през кръста, говореше й така нежно и скромно, беше толкова щастлив, като се разхождаше из тази своя къща; а тя във всичко виждаше само пошлост, глупава, наивна, непоносима пошлост и ръката му, която я обгръщаше през кръста, й се струваше твърда и студена като обръч. Всяка минута беше готова да избяга, да се разридае, да се хвърли през прозореца. Андрей Андреич я заведе в банята, докосна крана, монтиран в стената, и изведнъж потече вода.

— Как е, а? — рече той и се разсмя. — Поръчах да поставят на тавана казан за сто кофи и сега ние с теб ще имаме вода.

Поразходиха се из двора, после излязоха на улицата и наеха файтон. Вдигнаха се гъсти облаци прах, като че ли всеки миг щеше да завали.

— Не ти ли е студено? — попита Андрей Андреич, присвил очи от праха.

Тя не отвърна.

— Снощи Саша, помниш ли, ме упрекна, че нищо не работя — продължи след малко той. — Да, прав е! Напълно прав! Нищо не работя и не мога да работя. А кажи ми, скъпа моя? Защо ми е толкова противна дори мисълта, че е възможно някой ден да лепна на челото си кокарда и да стана чиновник? Защо ми е толкова неприятно, когато видя адвокат или учител по латински, или член на управата? О, майчице Рус! О, майчице Рус, колко много са ония, които още тежат на гърба ти ненужни и безполезни! Колко много са такива като мен, майчице многострадална.

И обобщаваше своето безделие, виждаше в него знамение на времето.

— Като се оженим — продължи той, — ще идем заедно на село, скъпа моя, там ще работим! Ще си купим малко парче земя с овощна градина, край река, ще се трудим, ще наблюдаваме живота… О, колко хубаво ще бъде!