Читать «Годеница» онлайн - страница 5

Надя искаше да каже: „Да, така е“, искаше да каже, че разбира, но очите й се напълниха със сълзи, тя изведнъж притихна, цялата се сви и се затвори в себе си.

Надвечер дойде Андрей Андреич и както обикновено дълго свири на цигулка. Беше неразговорчив и навярно затова обичаше цигулката, защото, докато свиреше, можеше да мълчи. В единадесет, като си отиваше, вече с палто, прегърна Надя и започна жадно да я целува по лицето, раменете, ръцете.

— Скъпа, мила моя, прекрасна!… — шепнеше той. — О, колко съм щастлив! Луд съм от възторг!

А на нея й се струваше, че отдавна, много отдавна вече е чувала тези думи или ги е чела някъде… в роман, стар, оръфан, отдавна захвърлен.

В гостната Саша седеше на масата и пиеше чай, сложил чинийката на разперените си дълги пръсти; бабинка редеше пасианс, Нина Ивановна четеше. Пламъчето в кандилцето пращеше и всичко изглеждаше спокойно, благополучно. Надя каза лека нощ и се прибра горе, легна си и веднага заспа. Но както и миналата нощ, се събуди преди зори. Не й се спеше, на душата й беше тревожно, тежко. Седеше, опряла глава на коленете си, и мислеше за своя годеник, за сватбата… Кой знае защо, си спомни, че майка й не бе обичала покойния си съпруг и сега нямаше нищо, живееше в пълна зависимост от свекърва си, от бабинка. Колкото и да мислеше, не можеше да проумее защо досега я бе смятала особена, изключителна, защо не бе съзирала в нея обикновената нещастна жена.

И Саша долу не спеше — чуваше се как кашля. Странен, наивен човек, мислеше си Надя, и в мечтите му, във всички тези чудесни градини и необикновени фонтани има нещо нелепо; но защо наивността му, дори тази нелепост са толкова прекрасни, ето на, само като си помисли, че може да отиде да учи, и цялото й сърце потръпна, обзе я чувство на радост и възторг.

— По-добре да не мисля, по-добре да не мисля… — шепнеше тя. — Не бива да мисля за това.

„Тик-ток… — чукаше пазачът нейде далеч. — Тик-ток… тик-ток…“

Глава 3

В средата на юни Саша изведнъж се отегчи и започна да се стяга за Москва.

— Не мога да живея в този град — говореше той мрачно. — Ни водопровод, ни канализация! Гнус ме е да седна да обядвам: в кухнята невъобразима мръсотия…

— Но почакай, блудни сине — утешаваше го бабинка, кой знае защо, шепнешком, — на седми е сватбата!

— Не искам.

— Нали щеше да стоиш до септември!

— А сега вече не искам. Трябва да работя!

Лятото се случи влажно и студено, дърветата бяха мокри, всичко в градината изглеждаше неприветливо, унило, човек наистина изпитваше желание да работи. Из къщата, долу и горе, се чуваха непознати женски гласове, в стаята на бабинка тракаше шевна машина: бързаха с чеиза. Само шубите от зестрата на Надя бяха шест и най-евтината от тях според думите на баба й струваше триста рубли. Суетнята дразнеше Саша, той седеше в стаята си и се ядосваше; все пак го склониха да остане и той даде дума, че няма да замине по-рано от първи юли.