Читать «Годеница» онлайн

Антон Павлович Чехов

Годеница

Глава 1

Беше към десет вечерта и над градината светеше пълна луна. В дома на Шумини току-що бе свършила вечерната литургия — правеха я по желание на баба Марфа Михайловна, и Надя, която беше излязла за минутка в градината, виждаше как в салона слагат масата за закуска и как баба й с разкошната си копринена рокля се суети насам-натам; отец Андрей, протойереят от катедралната църква, говореше нещо с майка й Нина Ивановна, която през прозореца на вечерно осветление, кой знае защо, й изглеждаше много млада; до тях стоеше Андрей Андреич, синът на отец Андрей, и внимателно слушаше.

В градината беше тихо, прохладно и по земята се стелеха тъмни неподвижни сенки. Чуваше се как нейде далеч, много далеч, навярно извън града, крякаха жаби. Усещаше се, че е май, милият май! Дишаш дълбоко и се отдаваш на мисълта, че не тук, а нейде под небето, над дърветата, далеч от града, в поля и гори се е разгърнал някакъв друг, пролетен живот, тайнствен, прекрасен, богат; свят, недостъпен за възприятията на слабия грешен човек. И сякаш без причина ти се ще да плачеш.

Надя беше вече на двадесет и три години; от шестнадесетгодишна мечтаеше да се задоми и най-сетне е годеница на Андрей Андреич, онзи същия, който е в салона; той й харесваше, сватбата бе определена за седми юли, а пък тя не се радваше, спеше лошо, веселото й настроение изчезна… От приземния етаж, където бе кухнята, през отворения прозорец се чуваше как там бързат, как тракат ножовете и хлопа летящата врата; миришеше на печена пуйка и на мариновани вишни. И, необяснимо защо, й се струваше, че така ще бъде цял живот, без промяна, без край!

Някой излезе от вътре и се спря пред вратата; това е Александър Тимофеевич или просто Саша, техният гостенин, пристигнал от Москва преди десетина дни. Едно време при баба й идваше за подаяние далечната им сродница Маря Петровна, обедняла дворянка, вдовица, дребничка, слабичка, болна. Саша беше неин син. Казваха, че е талантлив художник, и когато майка му умря, баба й за спасение на душата си го изпрати в Москва в Комисаровското училище; след година-две той се прехвърли в училището по живопис, учи там, кажи го петнадесет години, и завърши криво-ляво архитектурния отдел, но не се занимаваше с архитектура, а работеше в една московска литография. Идваше при баба й почти всяко лято, обикновено много болен, за да си отпочине и да се поправи.

Сега беше със закопчан сюртук и износени панталони от дебел ленен плат с оръфани крачоли. Ризата му беше неогладена и целият изглеждаше един такъв, занемарен. Много слаб, с големи очи, с дълги костеливи пръсти, брадат, мрачен и все пак красив. С Шумини беше свикнал като с близки и се чувстваше у тях като у дома си. И стаята, в която живееше, отдавна наричаха стаята на Саша.

Застанал пред вратата, той видя Надя и тръгна към нея.

— Хубаво е тук у вас.

— Разбира се, че е хубаво. Да щете да постоите до есента.

— Да, изглежда, че така ще се наложи. Навярно ще прекарам у вас до септември.

Засмя се без причина и седна до нея.

— А пък аз седя и гледам мама — каза Надя. — Оттук изглежда толкова млада! То се знае, мама има слабости — добави тя, като помълча, — но е необикновена жена.