Читать «Дамата с кученцето» онлайн - страница 5

— По тревата има роса — наруши мълчанието Ана Сергеевна.

— Да. Време е да си ходим.

Върнаха се в града.

После всеки ден по обед се срещаха на крайбрежната улица, закусваха заедно, обядваха, възхищаваха се на морето. Тя се оплакваше, че не може да спи и сърцето й бие тревожно, и задаваше все едни и същи въпроси, обезпокоена ту от ревност, ту от страх, че той не я уважава достатъчно. Често в градинката или в парка, когато наблизо нямаше никого, той я притегляше внезапно към себе си и я целуваше страстно. Пълното безделие, целувките посред бял ден с озъртане и страх да не ги види някой, горещината, мирисът на морето и сновящите пред очите му свободни, пременени и сити хора сякаш го преродиха; той говореше на Ана Сергеевна колко е хубава, съблазнителна, беше невъздържано страстен, не се отделяше ни крачка от нея, а тя често се замисляше и непрекъснато го молеше да си признае, че не я уважава, не я обича, вижда в нея само покварената жена. Почти всяка вечер по-късничко отиваха някъде извън града, в Ореанда или на водопада; и разходките им доставяха удоволствие, впечатленията всеки път без изключение бяха прекрасни, величави.

Очакваха да пристигне мъжът й. Но се получи от него писмо, в което съобщаваше, че не бил добре с очите, и молеше жена си по-скоро да се върне. Ана Сергеевна се разбърза.

— Хубаво стана, че си заминавам — казваше тя на Гуров. — Тук съдбата има пръст.

Тя тръгна с файтон и той я придружи. Пътуваха цял ден. Когато се настани в експреса и удари вторият звънец, тя заговори:

— Нека ви погледам още малко… Да ви погледна още веднъж. Ето така.

Тя не плака, но беше тъжна, също като болна, а лицето й потръпваше.

— Ще си мисля за вас… ще си спомням — говореше тя. — Господ да ви закриля, със здраве. Не ме споменавайте с лошо. Разделяме се завинаги, така трябва, защото не биваше изобщо да се срещаме. Хайде, Господ да ви закриля.

Влакът бързо отмина, светлините му скоро изчезнаха и само след миг не се чуваше никакъв шум, сякаш всичко нарочно се беше наговорило да прекрати по-скоро тая сладка забрава, това безумие. Останал сам на перона, загледан в тъмната далечина, Гуров слушаше свиренето на щурците, бръмченето на телеграфните жици с усещането, като че току-що се беше пробудил от сън. Мислеше си, че ето на, в неговия живот бе имало още едно похождение или приключение, което също вече свърши и остана само споменът… Беше развълнуван, тъжен и изпитваше леко разкаяние; тази млада жена, с която вече никога нямаше да се види, не беше щастлива с него; той бе нежен и мил с нея, но все пак в отношението му, в тона и ласките му личеше като сянка лека насмешка, онова грубо високомерие на щастливия мъж, който при това е почти два пъти по-възрастен от нея. През цялото време тя го наричаше добър, необикновен, възвишен; очевидно й се струваше не такъв, какъвто беше в действителност, значи, неволно я беше лъгал…