Читать «Дамата с кученцето» онлайн - страница 6

Тук на гарата вече миришеше на есен, вечерта беше прохладна.

„Време е и за мен да тръгвам на север — каза си Гуров, като напускаше перона. — Време е!“

Глава 3

У дома в Москва по всичко личеше, че иде зимата — палеха печки, а сутрин, когато децата се стягаха за училище и пиеха чай, беше тъмно, та бавачката запалваше за малко лампата. Студовете бяха започнали. Когато вали първият сняг, първия ден, в който пътуваш с шейна, е приятно да гледаш бялата земя, белите покриви, диша се леко, чудесно и си припомняш младите години. Старите липи и брези, побелели от скреж, имат добродушен вид, те са по-скъпи на сърцето, отколкото кипарисите и палмите, и сред тях вече не ти се мисли за планини и море.

Гуров беше московчанин, върна се в Москва през един хубав мразовит ден и щом сложи шубата и топлите си ръкавици и се разходи по „Петровка“, а в събота вечер чу звъна на камбаните, неотдавнашното пътуване и местата, които беше посетил, загубиха за него цялото си очарование. Лека-полека московският живот го погълна, четеше жадно по три вестника на ден, но казваше, че не чете московски вестници заради принципа. Вече го теглеше към ресторантите и клубовете, по обеди и юбилеи, ласкаеше се, че го посещават известни адвокати и артисти и в докторския клуб играе карти с професор. Вече можеше да изяде цяла порция кисело зеле с месо, приготвено на тиган…

Струваше му се, че ще мине някой и друг месец и Ана Сергеевна ще се изличи от паметта му и само от време на време ще му се явява насън с трогателната си усмивка, както му се бяха явявали другите. Но мина повече от месец, настъпи дълбока зима, а в паметта му всичко бе толкова ясно, сякаш се беше разделил с Ана Сергеевна едва вчера. И спомените се разпалваха все по-силно. Долитаха ли в кабинета му сред вечерната тишина гласовете на децата, които готвеха уроците си, слушаше ли романс или орган в ресторант, или пак завиеше бурята в камината, изведнъж в паметта му възкръсваше всичко — и това, което се случи на кея, и ранното утро с мъглата в планините, и параходът от Теодосия, и целувките. Дълго се разхождаше из стаята, спомняше си и се усмихваше, а после спомените се превръщаха в мечти и във въображението му миналото се смесваше с онова, което предстоеше. Ана Сергеевна не му се явяваше насън, а вървеше навсякъде подире му като сянка и го следеше. Затвореше ли очи, представяше си я като жива и я виждаше по-хубава, по-млада, по-нежна, отколкото беше тогава, в Ялта. Вечер тя го гледаше от библиотеката, от камината, от ъгъла, долавяше дъха й, нежното шумолене на дрехите й. На улицата той изпращаше с поглед жените, търсеше подобна на нея.

И вече го мъчеше силното желание да сподели с някого спомените си. Но вкъщи не можеше да говори за любовта си, а вън от къщи — нямаше с кого. Да не би с наемателите или може би в банката! Пък и за какво да говори? Нима тогава беше обичал? Нима имаше нещо хубаво, поетично или поучително, или дори интересно в отношенията му с Ана Сергеевна? И той трябваше да говори неопределено за любовта, за жените и никой не се досещаше за какво става дума, само жена му свиваше тъмните си вежди и казваше: