Читать «Дамата с кученцето» онлайн - страница 3

Празничната тълпа се разотиваше, след малко вече не се виждаха хора, вятърът съвсем утихна, а Гуров и Ана Сергеевна стояха, сякаш чакаха още някой да слезе от парахода. Ана Сергеевна вече мълчеше и миришеше цветята, без да гледа Гуров.

— Времето се оправи надвечер — каза той. — Къде да идем сега? Да отидем някъде извън града?

Тя не отговори.

Тогава той я погледна втренчено и изведнъж я прегърна и целуна по устните — лъхнаха го мирис и влага на цветя, тутакси плахо се озърна дали някой не ги беше видял.

— Да отидем у вас… — промълви той.

И те тръгнаха бързо.

В стаята й беше задушно, миришеше на парфюм, който беше купила от японския магазин. Като я гледаше сега, Гуров си мислеше: „Какви ли не срещи стават в живота!“ От миналото пазеше спомен за безгрижни, добродушни, оживени от любовта жени, които му бяха благодарни дори за краткото щастие; и за такива — като например жена му, — които обичаха неискрено, с излишни приказки, превзето, истерично, с такъв израз, сякаш това бе не любов, не страст, а нещо по-значително; за две-три други, много красиви, студени, на чиито лица внезапно се появяваше хищен израз, упоритото желание да вземат, да изтръгнат от живота повече, отколкото той можеше да им даде, и това бяха жени не в първа младост, капризни, неразсъждаващи, властни, глупави, и когато Гуров охладняваше към тях, красотата им пораждаше в него омраза, а дантелите на бельото им започваха да му приличат на рибени люспи.

Но тук той виждаше единствено оная плахост, непохватност на неопитната младост, чувството за свян; усещаше и някаква обърканост, сякаш някой неочаквано е почукал на вратата. Към това, което се случи, Ана Сергеевна, тази „дама с кученцето“, се отнесе някак особено, много сериозно, като към свое падение — така изглеждаше и това беше странно и неуместно. Чертите й се отпуснаха, посърнаха и отстрани на лицето й тъжно увиснаха дълги кичури коса, тя се замисли в печална поза, също като грешница от старинна картина.

— Не е хубаво — каза тя. — Вие сега пръв ще престанете да ме уважавате.

На масата в стаята имаше дини. Гуров си отряза едно парче и започна бавно да яде. Измина най-малко половин час в мълчание.

Ана Сергеевна беше трогателна, от нея лъхаше чистотата на порядъчната, наивна, малко живяла жена; единствената свещ на масата едва осветяваше лицето й, но се виждаше, че нещо й тежи на душата.

— Защо ще престана да те уважавам? — попита Гуров. — Сама не знаеш какво говориш.

— Нека Бог ми прости! — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — Това е ужасно.

— Сякаш се оправдаваш.

— Едва ли ще мога да се оправдая! Порочна съм, долна жена, презирам се и не мисля за оправдание. Излъгах не мъжа си, а себе си. И не само сега, а отдавна вече го лъжа. Мъжът ми може да е честен, добър човек, но той е лакей! Не зная какво прави, каква му е службата, зная само, че е лакей. Когато се омъжих за него, бях на двадесет години, терзаеше ме любопитство, искаше ми се нещо по-хубаво; нали все пак има — казвах си — друг живот. Искаше ми се да поживея! Да поживея, да поживея… Любопитството ме изгаряше… вие не разбирате това, но, кълна се в Бога, вече не можех да се владея, нещо ставаше с мен, невъзможно беше да ме задържат, казах на мъжа си, че съм болна, и дойдох тук… И тук все ходех като замаяна, като безумна… и ето станах покварена, безнравствена жена, която всеки може да презира.