Читать «Малкият принц» онлайн - страница 14

XII

Следната планета се обитаваше от един пияница. Това посещение беше много кратко, но то потопи малкия принц в дълбока тъга:

— Какво правиш ти? — каза той на пияницата, когото завари настанен мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.

— Пия — отвърна мрачно пияницата.

— Защо пиеш? — попита го малкият принц.

— За да забравя — отговори пияницата.

— Какво да забравиш? — поиска да разбере малкият принц, който вече го съжаляваше.

— За да забравя, че ме е срам — призна пияницата, като наведе глава.

— Срам — от какво? — пожела да узнае малкият принц, който искаше да му помогне.

— Срам от това, че пия! — завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.

А малкият принц си отиде в недоумение. „Възрастните са наистина много, много чудновати“ — си каза той, пътувайки.

XIII

Четвъртата планета беше планетата на един бизнесмен. Тоя човек беше толкова зает, че дори не дигна глава, когато малкият принц пристигна.

— Добър ден — каза малкият принц. — Цигарата ви е угаснала.

— Три и две правят пет. Пет и седем — дванадесет. Дванадесет и три — петнадесет. Добър ден. Петнадесет и седем — двадесет и две. Двадесет и две и шест — двадесет и осем. Нямам време да я запаля отново. Двадесет и шест и пет — тридесет и едно. Уф! Това значи прави петстотин и един милион шестстотин двадесет и две хиляди седемстотин и тридесет и едно.

— Петстотин милиона какво?

— А? Ти още ли си тук? Петстотин и един милион… не зная вече какво… толкова много работа имам! Аз съм сериозен човек, не се забавлявам с празни приказки! Две и пет — седем…

— Петстотин и един милион — какво? — повтори малкият принц, който никога през живота си не оставяше да не му отговорят на някой въпрос, щом веднъж го бе задал.

Бизнесменът дигна глава:

— За петдесет и четири години, откак живея на тая планета, безпокоили са ме само три пъти. Първия път преди двадесет и две години, беше един бръмбар, паднал кой знае отде. Той дигаше наоколо си ужасен шум и аз направих четири грешки в една сметка. Втория път беше преди единадесет години от един пристъп на ревматизъм. Аз не правя упражнения. Нямам време да се разхождам. Аз съм сериозен човек. Третия път… ето на, сега! Та, казах, значи петстотин и един милиона…

— Милиона — какво?

Бизнесменът разбра, че няма никаква надежда за спокойствие.

— Милиони от ония мънички неща, които се виждат понякога в небето.

— Мухи ли?

— Не, не, мънички неща, които блестят.

— Пчели ли?

— Не, не. Мънички златни неща, за които мечтаят мързеливците. Ала аз — аз съм сериозен. Аз нямам време да мечтая.

— А! Звезди ли?

— Точно тъй, звезди.

— Е, какво правиш ти с петстотин милиона звезди?

— Петстотин и един милиона шестстотин двадесет и две хиляди седемстотин и тридесет и една. Аз съм сериозен човек, аз съм точен.

— И какво правиш с тия звезди?

— Какво правя ли?

— Да.

— Нищо. Притежавам ги.

— Притежаваш звездите ли?

— Да.

— Но аз видях вече един цар, който…

— Царете не притежават. Те само „царуват“ над другите. Това е съвсем различно.

— А за какво ти е да притежаваш звездите?