Читать «Свят на смъртта 5 (Светът на смъртта против флибустиерите)» онлайн - страница 210

— Такава била работата значи — само произнесе Сейн.

В този момент Робс не се удържа и възкликна:

— Не, вижте само какво става!

Групата на Скот, която успешно се бе добрала до крайбрежието, след като бе напуснала скутерите си и поставила грамотна охрана покрай разсечените на две джунгли, си бе устроила истинско празненство на брега. Пиратите тържествуваха, хвърляйки погледи върху правата и широка като блестяща зунбарска магистрала ивица на просеката, която оставаше след тях. Солидни, възрастни мъже скачаха като малки момчета, прегръщаха се един друг, търкаляха се по пясъка, къпеха се в морето направо с дрехите, в ивицата на прибоя, а единичните птици и морски животни, проявяващи неуместно любопитство, унищожаваха дори без да вдигат пистолетите, с един или два прости размаха на сабите.

И Роналд Сейн изведнъж изрече (този път мрачно, но затова с дълбощо нътрешно убеждени):

— Нищо няма да могат да направят! Дори и да избият всички зверове, пирянците веднага ще ги унищожат. Те никога няма да им го простят.

Последната мисъл беше донякъде парадоксална, но той изведнъж, подробно си представи, сякаш това вече се беше случило, как могъщите, непобедими пирянци разстрелват в упор ненавистните им бандити. Той с такава невероятно яснота си представи тази сцена, че просто се задъха от радостно предчувствие. Той жадуваше за кръвта им, мечтаеше да стане свидетел на мъките им. Да, той съзнаваше, че това не беше хубаво, че в живота изобщо не бива да има такива чувства. Но нима някой можеше да осъди човека, на когото само преди месец бяха избили цялото му семейство, а единствената му дъщеря бе оцеляла по чиста случайност?

— Язон няма да им позволи да отлетят от планетата си — добави кой зане защо Сейн.

— И аз така смятам — каза Робс.

Фактически осиновен от Сейн, той веднага бе престанал да се чувства пират. А и таткото, честно казано, заради единствената си дъщеря беше готов да приюти и крокодил до себе си. А и обще взето, Робс вече почваше да му харесва.

И в този момент, сякаш по поръчка на зунбарските зрители, картината на екрана се смени и сега можеха с удоволствие да наблюдават как последните бойци от един от най-многобройните подразделения — отрядът на Паоло Карачиоли — меланхолично биваха дояждани от мъхестите копитни рептили, които така и така не отстъпиха от позициите си сред обширните блата на юго-източния архипелаг.

Касилия. Роджър Уейн използваше за поддържането на максимално пълен контрол върху бързо променящата се ситуация един огромен полиекран, подобен на този на Морган. Като при това върху него се извеждаха не само кадри от различни региони на планетата Пир, обгърнати от пламъците на войната, но и най-важните точки на собствената му планета. Първата държавна борса, най-крупните банки, няколко водещи завода, казиното „Касилия“, вече напълно възстановено, космодрума Диго…

Уейн само прехвърляше поглед от една картина на друта и тябваше да признае, че всъщност всичко протичащо на екрана му доставяше голяма радост. Привикнал още от най-ранна възраст да бъде уверен в себе си, той и сега не се съмняваше в окончателната си победа. Вярно, когато на десет екрана наведнъж мерзките твари вземаха връх, той леко побледняваше. Но само толкова — подобен страх гъделичкаше нервите, усещането дори беше приятно. А бледността… какво пък, побледняват само уверените в себе си хора. Неуверените се изчервяват…