Читать «Русия на Путин» онлайн - страница 8

„Ами датата?“ — попитала тя. „Сама я напишете както сметнете за добре“, казал представителят и й подал заповед до оперативното командване „да се извади лейтенант Левурда от списъка на батальона“. И на нея нямало дата, нито била посочена причина, но имало всички печати и подписи. С невинен детски поглед представителят на частта помолил Нина сама да попълни липсващото и да я предаде на местното военно окръжие, когато се прибере, за да извадят Павел от списъците с военнослужещите.

Нина не казала нищо. Какъв е смисълът да се говори с човек, който няма нито сърце, нито душа, нито мозък?

„Така е най-лесно, нали? Няма нужда аз да ходя чак до Брянск“ — добавил той несигурно.

Разбира се, че така било по-лесно. Няма смисъл да отричаме, че животът на грубите и нагли хора е по-лесен. Да вземем например нашия министър на отбраната Сергей Иванов, другарче на президента от времето на работата на Путин за ФСБ в Санкт Петербург. Иванов се появява всяка седмица по телевизията, за да изчете президентския военен бюлетин. С тона на Гьобелс от новинарските прегледи преди Втората световна война той ни информира, че никой няма на успее да ни принуди „да коленичим пред терористите“, че смята да води войната в Чечня до някакъв предполагаем „победен край“. Но и дума не сме чули от министър Иванов за съдбата на войниците и офицерите, благодарение на които той и президентът могат да си позволят да не коленичат пред терористите. Тази политическа линия е изцяло неосъветска: човешките същества нямат свой собствен живот, те са винтчета в машината, която осигурява постигането на всички мечтани политически цели на властимащите. Винтчетата няма права. Дори нямат право на достойна смърт.

А е толкова по-трудно да не бъдеш груб. За мен това означава да проникнеш отвъд „генералната линия на партията и правителството“ и да видиш истината. А тя е, че на 31 август 2000 г. № У–729343 бил най-накрая погребан в град Иваново, в който родителите на Павел се преместили, за да избягат от мъчителните спомени в Брянск. Криминалистите от Ростов върнали на Нина главата на Павел. За съжаление това било всичко, което им останало.

Много хора в Русия са чували за Нина Левурда, защото след като положила останките на сина си в земята, на деветия ден след погребението му тя се отправила към щаба на Петнайсети батальон в Московска област. Тръгнала от Иваново с намерението само да погледне в очите командирите на Павел и да види дали когато застанат срещу майката на своя офицер, ще покажат поне малко разкаяние заради всичко, което били „забравили“ да направят.

„Разбира се, че не очаквах да ми се извинят — казва Нина. — Но си мислех, че поне ще видя някакво съчувствие по лицата им.“

Когато обаче пристигнала в Таманската дивизия, никой не пожелал да се види с нея. Командирът бил непрекъснато зает. Нина го чакала три дни за среща без да яде, да пие и да спи, без никой през това време да й обърне внимание. Висшите офицери се тътрели като хлебарки напред-назад и се правели, че не я забелязват. Тогава Нина Левурда се заклела, че ще съди държавата, че ще повдигне обвинение срещу Министерството на отбраната и срещу министър Иванов за моралните страдания, които са й причинили. И не заради смъртта на сина й: той в края на краищата загинал при изпълнение на дълга си. А заради това, което се случило после. Преведено от заплетената юридическа терминология на обикновен език — искала да знае кой е отговорен.