Читать «Русия на Путин» онлайн - страница 10

Нина стояла и плачела в мрачния коридор на съда.

„Защо го правят? — попитала. — Сякаш не са извършили нищо нередно.“

Как да не завиди човек на Сергей Иванов, който стои начело на нашето военно министерство, за безмилостното му отношение към хората! Няма нужда да се тревожи с подробности, с майки, чиито синове са загинали в същата тази „война срещу международния тероризъм“, за която той така поетично говори. Не се налага да чува гласовете им и да чувства болката им. Не знае нищо за животите, които е разбил, за стотиците майки и бащи, изоставени от системата, след като децата им са дали живота си.

„Путин не може да се справи с всичко!“ — ще се противопоставят почитателите на руския президент.

Наистина не може. Като президент работата му е да мисли за методи и подходи. Той е човекът, който ги лансира. В Русия хората имитират човека на върха.

Е, вече описахме подхода му към армията. Той носи цялата вина за бруталността и екстремизма, наложили се както в армията, така и в държавата. Бруталността е сериозна инфекция, която лесно може да се превърне в пандемия. Първо се проявява спрямо чеченците, а после и към „своите“, както патриотите обичат да наричат руските граждани. Включително и тези руснаци, които са се били от чисто родолюбие срещу първите жертви на тази бруталност.

„Той е направил своя избор, такава е била съдбата му — казва Нина, докато бърше сълзите от лицето си. Съдия Болонина минава покрай нея, облечена в тога и с непроницаемо изражение. — Но за бога, това са човешки същества!“

Наистина ли са такива? Понякога се чудя дали Путин е човек, а не само железен леден образ. Ако е човек, това не личи.

Петдесет и четири войници, или как да емигрираш у дома при мама

Руснаците емигрират, когато оставането в родината започва да застрашава живота им или се задава мащабно потъпкване на правата и достойнството им от страна на държавата. На 8 септември 2002 г. ситуацията в руската армия беше точно такава. Петдесет и четири войници дезертираха и се опитаха да емигрират.

Тренировъчният полигон на Двайсета мотопехотна дивизия се намира в покрайнините на село Прудбой във Волгоградска област. Момчетата от Второ отделение на войскова част 20004 са откарани от постоянната си база в град Камишин, също Волгоградска област, в полигона в Прудбой.

На пръв поглед нищо необичайно: отиват на подготовка. Обучават ги техните командири, които за тях са и майка, и баща. Но на 8 септември техните „бащици“ подполковник Колесников, майор Ширяев, майор Артемиев, лейтенант Кадиев, лейтенант Коростильов, лейтенант Кобетс и младши лейтенант Пеков решават да проведат разпит, който е извън тяхната компетенция. Събират войниците на плаца и им обясняват, че ще има разследване кой е откраднал разузнавателна кола от полигона предната нощ.

По-късно войниците твърдели, че никой не е крал колата. Тя си стояла през цялото време на обичайното си място в гаража на дивизията, но на офицерите просто им било скучно. Били влезли в няколкодневен запой, от който вероятно вече им ставало зле, и решили да се позабавляват с тормоз над войниците. И това изобщо не се случвало за първи път на полигона в Камишин, който бил натрупал достатъчно лоша репутация.