Читать «Русия на Путин» онлайн - страница 11

След като обявили, че ще разследват кражбата, група войници били отведени в офицерската палатка: сержантите Кутузов и Крутов, редниците Генералов, Гурски и Гриценко. На другите било заповядано да чакат отвън. Не след дълго чули виковете и стенанията на своите другари. Офицерите ги биели. След малко ги изхвърлили от палатката. Казали на другите, че офицерите ги налагали по гърбовете и бедрата с дръжките на инструменти за окопи и ги ритали силно в ребрата. Но описанието не било необходимо. Следите от побоя се виждали ясно по телата на войниците.

Офицерите обявили, че излизат в почивка. Подполковникът, двамата майори, тримата лейтенанти и младши лейтенантът щели да вечерят. Казали на войниците, че всеки, който откаже доброволно да си признае, че е откраднал разузнавателната кола, ще бъде пребит по абсолютно същия начин като проснати на тревата пред палатката им войници.

След това съобщение офицерите се оттеглили да ядат супа.

А войниците? Те избягали. Разбунтували се, решили да не чакат като животни на заколение. Оставили дежурните, защото отклоняването от поста им щяло да се разглежда като криминално престъпление и да ги отведе пред военен съд и след това в дисциплинарния батальон. Оставили и Кутузов, Крутов, Генералов и Гриценко, които не можели да ходят.

В колона войниците се измъкнали от полигона и тръгнали към Волгоград да търсят помощ. А Прудбой е доста далече от града — на почти 180 километра, петдесет и четиримата войници изминали пеша цялото разстояние, без да развалят строя и да се опитват да се крият. Вървели по натоварено шосе, по което непрекъснато пътували офицери от Двайсета дивизия. Нито една кола не спряла. Никой не ги попитал къде отиват без офицер, което е в разрез с армейските правила.

Войниците вървели, докато се стъмнило. Легнали да спят в една горичка край шосето. Никой не ги търсел, въпреки че когато подполковникът, двамата майори, тримата лейтенанти и младши лейтенантът се върнали от столовата, открили, че личният състав на Второ отделение е силно намалял. Почти не били останали войници, които да командват.

Офицерите си легнали, без да имат ни най-малка представа къде са войниците, за които по закон отговаряли лично. Но пък знаели, че в Русия никога не наказват офицер за нещо, случило се на редник.

Рано сутринта на 9 септември петдесет и четиримата войници отново тръгнали по шосето. И отново покрай тях минавали напълно незаинтересовани офицери.

Преходът на групата редници, дарени със самоуважение, траял ден и половина и през това време никой от Двайсета дивизия не усетил липсата им. Вечерта на 9 септември те влезли във Волгоград, без да се крият. Видели ги и полицаи, но отново никой не се заинтересувал.

Стигнали до центъра на града.

„Беше към шест вечерта и се канехме да се прибираме, но изведнъж телефонът иззвъня. «Работите ли още? Може ли да дойдем при вас?»“ — разказва Татяна Зозуленко, директор на Волгоградската регионална организация за защита на правата на майките. — „Казах: «Идвайте веднага.» Нямаше как да знам какво ще се случи след малко. В малката ни стаичка влязоха четирима млади редници и ни казаха, че представляват група от 54-ма души. Попитах къде са другите и момчетата ме отведоха в тясното мазе на собствената ни сграда. Всички бяха там. Работя за тази организация от единайсет години, но такова нещо не бях виждала. Първата ми грижа беше къде да ги настаним. Вече беше тъмно. Питахме ги дали са яли. «Не — отвърнаха, — не сме хапвали нищо от вчера.» Наши сътрудници изтичаха да купят хляб и мляко колкото им стигат парите. Момчетата се нахвърлиха върху храната като изгладнели кучета, но с това бяхме свикнали. В армията хранят войниците много лошо, те са системно недохранени. Когато се наядоха, ги попитах: «Какъв резултат очаквате да постигнете?» Те отвърнаха: «Искаме офицерите, които бият войници, да бъдат наказани.» Решихме да ги настаним за през нощта на пода в нашия офис, а ние да преспим и сутринта да помислим какво да правим. На другия ден първата ни работа щеше да бъде да отидем при военния прокурор на гарнизона. Заключих и се прибрах. Живея наблизо и можех да се върна бързо при нужда. Обадих им се към 11 часа същата вечер, но никой не вдигна. В два през нощта ме събуди адвокатът ни Сергей Семушин. Каза, че му звъннал някой, който не се представил, но настоял да «подсигурим помещението». Бях там след броени минути. Пред сградата имаше военни коли с офицери. Не ми се представиха. Войниците бяха изчезнали. Попитах офицерите къде са, но не получих отговор.“