Читать «Последното желание» онлайн - страница 37

Беше се прилепила към гърба на делфина в пресъхналия фонтан, прегърнала обраслия с мъх камък с малките си ръце, толкова бели, че изглеждаха прозрачни. Изпод разрошените черни коси блестяха, втренчени в него, огромни, широко отворени очи с цвят на антрацит.

Гералт се приближи бавно с мека, пружинираща стъпка, заобикаляйки в полукръг по посока на оградата, покрай храста със сини рози. Съществото, прилепило се към гърба на делфина, обръщаше към него малкото си личице с изражение на неописуема тъга, пълно с очарование, създаващо впечатлението, че песента все още се чува, макар че мъничките бледи устни бяха стиснати.

Вещерът спря на десетина крачки разстояние. Мечът изпълзя бавно от черната, покрита с емайл ножница и проблесна над главата му.

— Това е сребро — каза той. — Острието е сребърно. Бледото личице не трепна, антрацитните очи не измениха изражението си.

— Толкова много приличаш на русалка — продължаваше спокойно вещерът, — че може да заблудиш всеки. Още повече, че си рядка птица, чернокоса. Но конете никога не грешат. Те разпознават такива като теб инстинктивно и безпогрешно. Каква си ти? Мисля, че си мула или алп. Обикновен вампир не би излязъл на слънце.

Кранчетата на бледните устни потрепнаха и леко се повдигнаха.

— Нивелен те привлече в своя облик, нали? Сънищата, за които говореше, си ги предизвикала ти. Досещам се що за сънища са това и му съчувствам.

Съществото не помръдна.

— Обичаш птиците — продължаваше вещерът. — Но това не ти пречи да прегризваш гърлата на хора и от двата пола, нали? Наистина, ти и Нивелен! Прекрасна двойка ще сте: чудовище и вампирка, господарка на горски замък. Веднага бихте подчинили цялата околност. Ти — вечно жадуваща кръв, и той — твой защитник, убиващ само при една твоя дума, сляпо оръдие. Но първо трябва да стане истинско чудовище, а не човек в облика на чудовище.

Огромните черни очи се присвиха.

— Какво става с него, чернокоске? Ти пееше, значи си пила кръв. Прибягнала си до последното средство, значи не си успяла да покориш разума му. Прав ли съм?

Черната главица кимна леко, почти неуловимо, а ъгълчетата на устните се вдигнаха още по-високо. Мъничкото личице придоби зловещо изражение.

— Сега навярно се смяташ за господарка на този замък?

Кимване, този път по-забележимо.

— Мула ли си?

Бавно движение на главата в знак на отрицание. Разнеслото се съскане можеше да излиза само от бледите, кошмарно усмихващи се устни, макар че вещерът не забеляза да помръдват.

— Алп?

Същото движение.

Вещерът отстъпи, стисна още по-здраво меча.

— Тогава си…

Ъгълчетата на устата започнаха да се повдигат нагоре, все по-нагоре, устните се отвориха…

— Брукса! — извика вещерът, хвърляйки се към фонтана.

Иззад бледите устни се подадоха бели, остри кучешки зъби, Бруксата скочи, изви гръб като пантера и нададе вой.