Читать «Последното желание» онлайн - страница 35

— Ще разрешиш ли да попитам…

— Не разрешавам. Отново настъпи мълчание.

— Е, твоя воля — изрече накрая вещерът и се изправи. — Благодаря ти за гостоприемството, стопанино. Време е да тръгвам.

— Точно така. — Нивелен също стана. — По разбираеми причини не мога да ти предложа нощуване в замъка, а не те съветвам да нощуваш в тукашните гори. Откакто околността се обезлюди, нощем тук не е хубаво. Трябва да се върнеш на пътя до мръкване.

— Ще го имам предвид, Нивелен. Сигурен ли си, че не се нуждаеш от помощта ми?

Чудовището го погледна накриво.

— А сигурен ли си, че би могъл да ми помогнеш? Да махнеш това от мен?

— Имах предвид не само такава помощ.

— Не отговори на въпроса ми. Макар че… Май отговори. Не би могъл.

Гералт го погледна право в очите.

— Тогава не ви е провървяло — каза той. — От всички храмове в Галибол и долината Нимнар сте избрали точно храма на Цорам Агх Тера, Лъвоглавия Паяк. За да се махне проклятието, направено от жрица на Цорам Агх Тера, са необходими знания и способности, които аз не притежавам.

— А кой ги притежава?

— Значи това все пак те интересува? Нали каза, че ти е добре така, както си.

— Да — както съм. Но не както може да стане. Боя се, че…

— От какво се боиш?

Чудовището спря при вратата на залата и се обърна.

— Омръзнаха ми тези твои въпроси, вещерю. Постоянно питаш, без да отговаряш на моите. Явно трябва да ги задавам по друг начин. Слушай, от известно време сънувам неприятни сънища. Може би думата „чудовищни“ би била по-точна. Как мислиш, опасенията ми оправдани ли са? Само че по-кратко, моля.

— След такъв сън, когато се събудиш, забелязвал ли си да са ти изцапани краката? Борови иглички сред завивките?

— Не.

— А…

— Не. Моля те, по-накратко.

— Опасенията ти са оправдани.

— А за това можеш ли да помогнеш?

— Не.

— Най-накрая. Да вървим, ще те изпратя.

В двора, докато Гералт наместваше дисагите, Нивелен погали кобилата по ноздрите и я потупа по врата. Плотка, доволна от ласката, наведе глава.

— Обичат ме зверовете — похвали се чудовището. — И аз ги обичам. Котката ми, Лакомка, макар и да избяга отначало, после се върна. Дълго време беше единственото живо същество, което споделяше с мен горчивата съдба. Верена също…

Той се сепна и изкриви лице в гримаса. Гералт се усмихна.

— Също обича котките?

— Птиците — озъби се Нивелен. — Проклятие, разприказвах се. Но какво толкова. Това не е поредната дъщеря на търговец, и не е поредният опит да намеря частица истина в старите приказки. Това е нещо сериозно. Ние се обичаме. Ако се засмееш, ще те цапардосам по физиономията.

Гералт не се засмя.

— Твоята Верена — каза той — по всяка вероятност е русалка. Знаеше ли?

— Досещах се. Слабичка. Тъмнокоса. Говори рядко, на език, който не зная. Не яде човешка храна. По цели дни се губи в гората, после се връща. Това типично ли е за тях?

— Повече или по-малко… — Вещерът затегна самара. — Сигурно смяташ, че тя няма да се върне, ако станеш човек?

— Сигурен съм в това. Сам знаеш как се боят русалките от хората. Малцина са виждали русалки отблизо. Ние с Верена… Ех, по дяволите. Всичко добро, Гералт.