Читать «Последното желание» онлайн - страница 164

Фалвик пребледня, отстъпи крачка назад и се огледа. Войниците отбягваха да срещнат погледа му. Денис Цранмер изкриви презрително устни, изплези език и се изплю на солидно разстояние.

— Мълчите — продължи Гералт, — но аз чувам във вашето мълчание да проговаря гласът на здравия разум, господин Фалвик. Вие задоволихте моето любопитство, а сега аз ще задоволя вашето. Ако ви интересува какво ще стане, ако Орденът дръзне, независимо по какъв начин, да досажда на майка Ненеке или на нейните жрици и послушнички, или пък да подходи прекалено грубо към капитан Цранмер, трябва да знаете, графе, че аз ще ви открия и нехаейки за всякакви кодекси, ще ви източа кръвта като на прасе.

Рицарят пребледня още повече.

— Не забравяйте какво съм ви обещал, господин Фалвик. Хайде, Лютиче. Време е да потегляме. Всичко добро, Денис.

— Успех, Гералт — каза джуджето и широко се усмихна. — Всичко добро и на теб! Радвам се на срещата ни, надявам се, че няма да е последна.

— Взаимно е, Денис. Довиждане тогава.

Отдалечиха се преднамерено бавно, без да поглеждат назад. Преминаха в тръс чак когато навлязоха в гората.

— Гералт — изведнъж заговори поетът, — предполагам, че няма да се юрнем направо на юг? Мисля, че трябва да заобиколим Ерандер и владенията на Херевард. Или смяташ да продължиш с този спектакъл?

— Не, Лютиче, не смятам. Ще минем през горите, после ще свием по Търговския път. Помни, че не бива да казваш нито дума на Ненеке за днешния сблъсък. Нито дума.

— Надявам се, че потегляме веднага?

— Незабавно.

2

Гералт се наведе, провери скобата на стремето и намести прекалено силно затегнатия ремък. Оправи сбруята, дисагите и прикачения към седлото сребърен меч. Ненеке стоеше на две крачки от него, неподвижна, със скръстени на гърдите ръце. Приближи се Лютичето, повел за юздите тъмнокафявия си жребец.

— Благодарности за гостоприемството, уважаема — сериозно каза той. — И моля те, не ми се сърди. Знам, че въпреки всичко ме обичащ.

— Разбира се — сериозно отвърна Ненеке. — Обичам те, нехранимайко такъв, макар и аз да не знам защо. Е, хайде…

— До нова среща, Ненеке.

— До нова среща, Гералт. Пази се.

Вещерът се усмихна горчиво.

— Предпочитам да пазя другите. От това има повече полза, общо взето.

Иззад храма, иззад обвитите с бръшлян колони излезе Йола, съпроводена от две младши послушнички. Носеше сандъчето с нещата на вещера. Избягваше неловко погледа му, смутената усмивка ту се появяваше, ту изчезваше от нежното й луничаво и изнервено личице. Придружаващите я послушнички не криеха многозначителните си погледи и с мъка сдържаха смеха си.

— Велика Мелителе — с въздишка каза Ненеке. — Цяла прощална процесия. Вземи си сандъчето, Гералт. Попълних запасите от еликсирите ти, налице е всичко, което не достигаше. И онова лекарство, знаещ кое. Пий го редовно, на всеки две седмици. Не забравяй, важно е.

— Няма. Благодаря, Йола.

Девойката сведе глава, подаде му сандъчето. Копнееше да каже нещо. Но не знаеше какво точно, какви думи да изрече. И не знаеше какво би казала, ако можеше. Не знаеше. И не искаше.