Читать «Последното желание» онлайн - страница 163

— Стража! — кресна Фалвик. — Хванете го!

— Стой! Не мърдай! — викна на стражата Денис Цранмер и сложи ръка на тъпото на брадвичката.

Войниците замръзнаха на място.

— Не, графе — бавно изрече джуджето. — Винаги изпълнявам заповедите… точно. Вещерът не докосна с пръст рицаря Тайлес. Хлапакът се удари в собственото си желязо. Извади лош късмет.

— Ранен е в лицето! Обезобразен е за цял живот!

— Кожата е нещо, което заздравява. — Денис Цранмер впери стоманения си поглед във вещера и оголи зъби в усмивка. — Белегът ли? За един рицар белезите са спомен за почит, повод за слава и възхвала, каквито толкова му желаеше капитулът. Рицар без белег е нищо и половина. Попитайте него самия, графе, и ще се убедите, че той се радва на случилото се.

Тайлес се търкаляше по земята, плюеше кръв, стенеше и виеше, така че не му личеше да се радва особено.

— Цранмер! — изрева Фал вик и измъкна меча от земята. — Кълна се, че ще съжаляваш за това!

Джуджето си извърна, бавно издърпа брадвичката си и плю в дясната си длан.

— О, господин графе — каза той със скърцащ глас. — Не се кълнете напразно. Не мога да търпя клетвопрестъпници, а княз Херевард ми е дал правото да изпълнявам присъдата на такива от раз. Ще пусна глупавите ви думи покрай ушите си. Но настоятелно ви моля да не ги повтаряте.

— Махай се от Еландер, вещерю — обърна се Фалвик към Гералт, задъхвайки се от омраза. — Незабавно. На мига.

— Рядко се съгласявам с него, но в случая е прав — измърмори Денис, отиде при вещера и му върна меча. — Тръгнете си оттук колкото се може по-бързо.

— Ще се възползваме от съвета ви. — Гералт препаса през рамо меча. — Но първо трябва да кажа нещо на благородния граф. Господин Фалвик!

Рицарят на Бялата роза запримигва нервно и избърса длани в наметалото си.

— Нека се върнем за миг към кодекса на вашия капитул — продължи вещерът, стараейки се да сдържи усмивката си. — Много ме интересува едно нещо. Да предположим, че съм се почувствал оскърбен от държанието ви в цялата тази история, и да допуснем, че ви предизвикам на дуел тук и сега, тогава какво щяхте да направите? Щяхте да ме сметнете за достатъчно… достоен, за да кръстосаме мечовете си? Или щяхте да се откажете, знаейки, че в такъв случай аз бих ви счел за недостоен дори за това да ви заплюя, да ви шамаросам или да ви сритам по задника пред вашите войничета? Бъдете така любезен да задоволите любопитството ми, граф Фалвик!