Читать «Последното желание» онлайн - страница 150

— Той е невинен! — извика поетът с кристален звучен тенор, докато седеше на пода и се оглеждаше като обезумял. — Вещерът няма вина! Настоявам да ми повярвате.

— Лютиче — ахна Гералт, като препречи пътя на Креп, който очевидно възнамеряваше да забълва формули за прогонване на зли духове, а може би и заклинания. — Ти откъде се взе, Лютиче?

— Гералт! — Бардът скочи от пода.

— Лютиче!

— Тоя пък кой е? — измърмори Невил. — Ако не престанете с тия магии, не отговарям за себе си, по дяволите! Казал съм, че в Ринда е забранено да се правят магии! Първо се подава писмена молба, после се плаща такса и данък върху дохода… Ама да не би тоя случайно да е певецът — заложникът на вещицата?

— Лютиче… — Гералт хвана поета за ръцете. — Как се озова тук?

— Не знам — призна бардът с възможно най-глупавото и тревожно изражение. — Честно казано, не съм съвсем наясно какво става с мен. Малко неща помня, но да пукна, ако знам кое беше наяве, и кое — кошмарен сън. Обаче си спомням една дребничка сладка брюнетка с пламтящи очи…

— Намерихте кога да дрънкате за сладки брюнетки — прекъсна ги Невил. — Да се върнем на въпроса, уважаеми! Ти крещеше, че вещерът е невинен. Как да разбираме това? Че Лавронос сам се е напердашил? Защото само това е вариантът, ако вещерът е невинен. Стига да не става дума за колективна халюцинация.

— Нищо не знам нито за пердаха, нито за халюцинациите — изрече гордо Лютичето, — нито за лавровите носове. Повтарям: последният ми спомен е за някаква красива жена, издокарана по последната мода в черно и бяло. Същата грубо ме запокити в някаква светеща дупка, явно магически портал. Като преди това ясно и категорично ми заръча да кажа следното, след пристигането ми по местоназначение: „Желая да ми повярвате, че вещерът няма вина за случилото се. Такова, а не друго е изричното ми желание.“ Край на цитата. Буквално това каза. Да, аз я попитах за какво е цялата работа. Сладката брюнетка не ми даде да продължа. Наруга ме не особено изискано, сграбчи ме за яката и ме запокити в отвора на портала. Това е всичко. А сега…

Лютичето се изправи, отупа сакото си, оправи яката и намести диплите на фриволното си, макар и мръсно жабо.

— Дали ще имате добрината да ми кажете как се казва и къде се намира най-добрата кръчма в този град?

— В моя град няма лоши кръчми! — бавно произнесе Невил. — Но преди да се убедиш в това, ще се запознаеш с най-добрата яма в моя град. Да ви подсетя, че все още не сте на свобода, смотаняци! Виж ги ти! Единият разправя врели-некипели, другият изскача от стената и крещи за невинност, нещо си иска, вдига врява, настоява да му повярваме. Той има нахалството да желае…

— О, богове! — Свещеникът внезапно се плесна по плешивото теме. — Разбрах! Проумях! Желанието! Последното желание!

— Какво ти е, Креп? — навъси се кметът. — Нещо май се разболяваш?