Читать «Последното желание» онлайн - страница 124

Ненеке нави ръкавите на жреческата си дреха, извади от кошницата ножица и малко кокалено гребло, след което мълчаливо се залови за работа. Гералт приседна на пейчицата между сноповете светлина, преминаващи през големите кристални плочи, вградени в тавана на пещерата.

Жрицата си тананикаше под нос и ловко потапяше ръце сред гъстака от листа и филизи. Щракаше бързо с ножиците и пълнеше кошницата с растения. Пътьом оправяше колчетата и рамките, които поддържаха стеблата, и разрохкваше почвата с дръжката на гребълцето. Понякога с мърморене откъсваше изсъхнали или изгнили дръжчици и ги хвърляше в съдината с хумуса, който се събираше за храна на гъбите и някакви неизвестни на вещера люспести, подобни на змии растения. Той дори не беше сигурен, че това са растения, струваше му се, че проблясващите корени леко шават и протягат покритите си с власинки израстъци към ръцете на жрицата.

Беше топло. Много топло.

— Гералт?

— Слушам — откликна той, преборвайки се с обзелата го сънливост.

Ненеке, въртейки в ръце ножиците, го гледаше иззад огромните перести листа на мухохраста.

— Изчакай малко. Остани. Още няколко дни.

— Не мога, Ненеке. Време ми е.

— Закъде бързаш? Да не ти пука от Херевард. А оня скитник, Лютичето, нека заминава сам. Остани, Гералт.

— Не, Ненеке.

Жрицата щракна с ножиците.

— Да не би да бягаш от храма, защото те е страх тя да не те намери тук?

— Да — призна си той веднага. — Позна.

— Загадката не беше трудна — измърмори Ненеке. — Успокой се, Йенефер вече намина. Преди два месеца. Няма да се върне скоро. Скарахме се. Не, не заради теб, тя дори не попита за теб.

— Не попита, така ли?

— Ето къде те боли — засмя се жрицата. — Ти си егоцентричен като всеки мъж. Най ви е зле, когато не се интересуват от вас, нали? По-зле е от равнодушието. Не се отчайвай. Достатъчно добре познавам Йенефер. Тя не питаше, но внимателно оглеждаше, опитваше се да открие следи от твоето присъствие. А пък на тебе ти беше направо бясна, усетих го.

— Защо се скарахте?

— Не е ли все едно?

— Можеш да не ми казваш. И без това знам.

— Съмнявам се — рече спокойно Ненеке, докато оправяше колчетата. — Твърде повърхностно я познаваш. Честно казано, тя теб също. Доста типично за връзката, която имате или сте имали някога. И двамата не ви бива за нищо друго, освен за една прекалено емоционална оценка на последствията при пълно игнориране на причините.

— Тя е била тук, за да се лекува — студено каза той. — Признай си, че затова се скарахте.

— Нямам какво да си признавам.

Вещерът стана и отиде под едната от кристалните плочи, вградена в тавана на пещерата.

— Ела за малко, Ненеке. Погледни това.

Той отвори тайното джобче в колана си и извади оттам малко вързопче — миниатюрна кесийка от козя кожа, — след което изсипа съдържанието му на дланта си.