Читать «Последното желание» онлайн - страница 121

Лил продължаваше да стои пред Филавандрел. Не продумваше, не издаваше нито звук, ала вещерът виждаше как се променят лицата на елфите, усети обгръщащата ги аура и не се съмняваше, че между тези двамата тече мисловен диалог. Дяволът изведнъж го дръпна за ръкава.

— Приятелят ти — тихо изблея той — благоволи да припадне. Точно навреме. Какво да правя?

— Удари му два шамара.

— С удоволствие.

Филавандрел се изправи. По негова заповед елфите моментално хукнаха да оседлават конете.

— Ела с нас, Дана Меабдх — рече белокосият елф. — Имаме нужда от теб. Не ни напускай, Вечна. Не ни лишавай от своята милост. Ще загинем без нея.

Лил бавно поклати глава и посочи на изток, към планините. Елфът се поклони, мачкайки притеснено юздите на коня с бялата грива.

Приближи се Лютичето, блед и мълчалив, придържан от дявола. Лил го погледна и се усмихна. Погледна вещера право в очите и дълго не сне погледа си. Не каза нито дума. Думите бяха излишни. Повечето елфи вече бяха на седлата, когато се приближиха Филавандрел и Торувел. Гералт надникна в черните очи на елфката, пламтящи под превръзките.

— Торувел… — поде той. И не довърши.

Елфката кимна, сне от седлото си една лютня, прекрасен инструмент от леко, майсторски инкрустирало дърво с изящен гриф с фина дърворезба, и го връчи на Лютичето. Поетът прие дара с поклон, мълчаливо, но погледът му казваше много неща.

— Сбогом, странни човече — каза тихо Филавандрел на Гералт. — Прав си. Думите са излишни. Те няма да променят нищо.

Гералт мълчеше.

— След дълъг размисъл стигнах до извода, че беше прав — продължи елфът. — Прав беше, като ни съжали. Затова довиждане. Доскоро. До деня, в който ще слезем от планините, за да умрем с достойнство. Тогава ще те търсим, аз и Торувел. Не ни подвеждай.

Те дълго мълчаха, загледани един в друг. После вещерът отговори кратко и простичко:

— Ще се постарая.

7

— О, богове, Гералт! — Лютичето спря да дърпа струните и нежно притисна лютнята до бузата си. — Това дърво пее самичко! Струните му са живи! Какъв вълшебен звук! По дяволите, за такава лютня няколко ритника и малко страх са твърде ниска цена. Бих позволил да ме ритат от сутрин до вечер, ако знаех какво ще получа в замяна. Гералт? Ти слушаш ли изобщо?

— Трудно е да не ви чуе човек. — Гералт вдигна глава от книгата и погледна дявола, който неуморно надуваше някаква странна свирка-пищялка, направена от парченца тръстика с различна дължина. — Как да не ви чувам, цялата област ви чува.

— Това е Дувелсхейс, а не област. — Торкве остави свирката настрана. — Дива пустош и толкоз. Ех, жалко за конопа ми.

— Жал му било за конопа! — разсмя се Лютичето, докато внимателно боравеше с фино резбования гриф, за да настрои звука. — Да си беше клечал в храстите като мишка зад метла, а не да плашиш моми, да разваляш речни диги и да мърсиш кладенци. Мисля, че сега повечко ще внимаваш и ще спреш с фокусите си, нали, Торкве?