Читать «Последното желание» онлайн - страница 120

— Да ви вържем ли очите? — попита Филавандрел.

— Разкарай се — измърмори вещерът. — Върви на…

— А д’йеабал аеп арсе — довърши Лютичето, тракайки със зъби.

— А, не! — изведнъж заблея дяволът и заварди с тяло осъдените. — Полудяхте ли? Филавандрел? Не сме се разбирали така! Ти трябваше да ги откараш в планините, да ги държиш известно време някъде в пещерите, докато приключим тук…

— Не мога, Торкве — каза елфът. — Не мога да рискувам. Нали видя какво направи той с Торувел, макар че беше вързан? Не мога да поема такъв риск.

— Не ми пука какво можеш! Какво си въобразявате? Че ще ви позволя да извършите убийство? Тук, на моя земя? До моето село? Проклети глупаци! Изчезвайте заедно с лъковете си, че ще ви нанижа на рогата си, ух, ух!

— Торкве — каза Филавандрел, като бършеше длани в колана си — това, което възнамеряваме да сторим, е необходимост.

— Не е необходимост, а Дувелсхейс!

— Дръпни се настрана, Торкве!

Рогатият размърда уши, заблея още по-предизвикателно, опули очи и сви лакът в популярен сред джуджетата оскърбителен жест.

— Никого няма да убивате! Качвайте се на конете и изчезвайте в планините! Иначе ще ви се наложи да убиете и мен!

— Помисли само — рече бавно белокосият. — Ако ги оставим живи, хората ще научат за теб и за твоите дела. Ще те хванат и ще те измъчват до смърт. Ти ги познаваш.

— Познавам ги — измърмори дяволът, без да се отмества от Гералт и Лютичето. — Излиза, че ги познавам по-добре от вас! И, честно казано, не знам на чия страна да застана. Съжалявам, че се съюзих с вас, Филавандрел!

— Ти сам го пожела — каза студено елфът и направи знак на стрелците с лъковете. — Ти сам го пожела, Торкве.

Елфите извадиха стрелите от колчаните.

— Дръпни се, Торкве — каза Гералт и стисна зъби. — Няма смисъл. Стой настрана.

Дяволът обаче не помръдна и показа и на него жеста на джуджетата.

— Чувам музика… — ненадейно проплака Лютичето.

— Случва се — рече вещерът, загледан в острите глави на стрелите. — Хич не си го слагай на сърце. Не е срамно да оглупееш от страх.

И тогава лицето на Филавандрел странно промени израза си, някак се сви. Белокосият Сейдхе се извърна рязко и извика нещо на стрелците, кратко, отсечено. Те свалиха лъковете.

На поляната излезе Лил.

Това обаче не беше онази кльощава хлапачка с груба тъкана риза. По гъстата морава вървеше — не, не вървеше, а плуваше — в целия си блясък. Кралица със златни коси и пламнал поглед, спираща дъха. Кралицата на полята, украсена с гирлянди цветя, класове и треви. От лявата й страна пристъпваше с непослушни крачета малко еленче, отдясно в тревата шумолеше голям таралеж.

— Дана Меабдх — изрече с почит Филавандрел. После сведе глава и коленичи.

Коленичиха и останалите елфи, бавно, сякаш неохотно, един подир друг, ниско свели глави в знак на почит. Последна го стори Торувел.

— Хаел, Дана Меабдх — повтори Филавандрел.

Лил не му отвърна. Спря на няколко крачки от него и огледа с небесносините си очи Лютичето и Гералт. Торкве, макар също превит в поклон, се зае да развързва въжетата на пленниците. Никой от елфите не се помръдна.