Читать «Последното желание» онлайн - страница 102

— Откъде знаеш толкова много за земеделието?

— Поетите трябва да знаят всичко — рече надуто Лютичето. — В противен случай щяхме да се компрометираме. Човек трябва да се учи, драги мой, да се учи. От селата зависи съдбата на света, така че човек трябва да е наясно със селските дела. Селото ни храни, облича ни, обува ни, предпазва ни от студа, развлича ни и поддържа изкуството.

— Е, с развлеченията и изкуството малко се изхвърли.

— А къде се вари ракията?

— Разбирам.

— Не разбираш достатъчно. Учи се. Виждаш ли виолетовите цветя? Това е лупина.

— Всъщност това е уров — поправи го Копривка. — Вие какво, не сте ли виждали лупина? Но в едно сте прав, господине. Тук се ражда и расте всичко. Затова и наричат местността Долината на цветята. Ето защо нашите прадеди са се заселили тук и са прогонили елфите.

— Долината на цветята или Долът на Блатхан. — Лютичето побутна с лакът излегналия се върху сеното вещер. — Чуваш ли? Прогонили са елфите, но са оставили старото елфическо име, само са си го превели. Недостиг на въображение. И как съжителствате с елфите? Нали са в планините отвъд междата?

— Не си пречим. Те си вършат своите работи, а ние — нашите.

— Най-добрият подход — каза поетът. — Нали, Гералт?

Вещерът не отговори.

2

— Благодарим за гощавката. — Гералт облиза кокалената лъжица и я сложи в празната чиния. — Благодарим стократно, господине. А сега да преминем към работата.

— Бива — съгласи се Копривка. — Е, Дхун?

Дхун, старейшината на Долни Посад, набит мъж с мрачен поглед, кимна на момичетата. Те събраха бързо съдовете от масата и напуснаха стаята за голямо съжаление на Лютичето, който от самото начало им се любуваше и предизвикваше усмивките им със своите не съвсем пристойни шеги.

— И така, слушам — изрече Гералт, гледайки през прозореца, откъдето се чуваха удари на брадва и стържене на трион. На двора се вършеше някаква работа, острият мирис на смола проникваше в къщата. — Кажете с какво мога да бъда полезен.

Копривка погледна Дхун. Старейшината кимна, изкашля се и поде:

— Значи така. Имаме тук едно поле…

Гералт ритна под масата Лютичето, който се канеше да подхвърли нещо ехидно.

— Поле — продължи Дхун. — Правилно ли го казах, Копривка? Това поле дълго време пустееше, но го разорахме и сега садим на него коноп, хмел, лен. Огромно поле, казвам ви. Чак до боровете стига…

— И какво? — не издържа поетът. — Какво става на това поле?

— Значи… — Дхун вдигна глава и се почеса зад ухото. — Значи, там върлува дявол.

— Какво? — изсумтя Лютичето. — Какво е това?

— Нали казах. Дявол.

— Какъв дявол?

— Как какъв? Дявол — и туйто.

— Няма дяволи!

— Не се меси, Лютиче — каза спокойно Гералт. — А вие продължавайте, уважаеми Дхун.

— Нали казах — дявол.

— Това вече го чух. — Когато поискаше, Гералт можеше да бъде страшно търпелив. — Кажете как изглежда, откъде се е взел, с какво ви пречи. Поред, ако може.

— Става. — Дхун вдигна ръка и започна да изброява на пръсти с голямо усилие. — Поред, добре, вие сте мъдър човек. Значи… Изглежда като дявол, господине, ни повече, ни по-малко. Откъде се е взел? Отникъде. Бум-тряс и гледаме — дявол! А да пречи — честно казано, не пречи. Даже понякога помага.