Читать «Последното желание» онлайн - страница 101

— Да вървим, Лютиче.

Пътят водеше право към езерата, покрай бентове и скрити в елховата гора малки вирчета, пълни с патици, чапли и гмурци. Богатството от пернати смайваше, като се имаше предвид, че навсякъде личаха следи от човешка дейност — бентовете бяха добре поддържани, заздравени със снопове пръчки, отворите за водата бяха укрепени с камъни и греди, които не бяха изгнили, водата течеше тихо и спокойно. В тръстиките край езерата се виждаха лодки и кейове, а по-навътре във водата стърчаха колове с рибарски мрежи и кошове. Лютичето изведнъж се обърна.

— Зад нас идва някой — извика той развълнувано. — С каруца!

— Не може да бъде! — ухили се вещерът, без да се обръща. — С каруца? А аз мислех, че местните се возят само на прилепи-вампири.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — изръмжа трубадурът. — Колкото повече наближаваме края на света, толкова по-добри стават шегите ти. Страх ме е да си помисля докъде можеш да стигнеш.

Яздеха бавно и тъй като теглената от два коня каруца не беше натоварена, ги настигна бързо.

— Тррр! — Коларят спря конете точно до тях. Беше облякъл кожуха си на голо, а косите му стигаха чак до веждите. — Слава на боговете, милостиви господа!

— И ние ги славим — отвърна Лютичето, който беше запознат с местните обичаи.

— Ако поискаме — промърмори вещерът.

— Казвам се Копривка — съобщи каруцарят. — Чух ви да разговаряхте със старейшината от Горен Посад. Знам, че сте вещер.

Гералт отпусна юздите и остави коня да попасе копривата край пътя.

— Чух — продължи мъжът с кожуха — как старейшината ви разправяше врели-некипели. Слушах и не можех да повярвам. Отдавна не бях чувал такива измишльотини.

Лютичето се разсмя. Гералт мълчеше, гледаше внимателно селянина.

Копривка се изкашля.

— А бихте ли се хванали за истинска, прилична работа, господин вещер? — попита той. — Имам нещо за вас.

— И какво точно?

Копривка не отмести поглед.

— По пътищата не се говори по работа. Да отидем вкъщи, в Долни Посад. Там ще поговорим. И без това сте тръгнали нататък.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото тук няма друг път и главите на вашите коне са обърнати в тази посока, а не опашките им.

Лютичето се засмя отново.

— Какво ще кажеш, Гералт?

— Нищо — отвърна вещерът. — По пътищата не се говори по работа. Да вървим, уважаеми Копривка.

— Вържете конете за каруцата и се преместете при мен — предложи селянинът. — Ще ви бъде по-удобно. Защо да правите мазоли върху седлата?

— Самата истина.

Прехвърлиха се в каруцата. Вещерът с удоволствие се изтегна върху сеното. Лютичето, вероятно от страх да не изцапа модерния си зелен кафтан, седна на дъската. Копривка подкара конете и каруцата затупурка край укрепените с греди диги.

Преминаха по мост над обрасъл с водни лилии канал и навлязоха сред окосени ливади. По-нататък, докъдето им стигаше погледът, имаше само обработваема земя.

— Просто не мога да повярвам, че това е краят на света, краят на цивилизацията — каза Лютичето. — Погледни само, Гералт. Житото е като злато, а сред тези царевици може да се скрие човек на кон. Или тази ряпа — виж колко е голяма.