Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 143

— Кузминчета! Тук ли сте? Тук ли сте?

— Антоне! — викна Колка и изхвръкна от строя.

Антон намери ръката на Колка и му подаде някакво листче. То беше надупчено със знаци от езика на слепите.

— Това ти е късметът за в бъдеще! — каза Антон и се усмихна, както се усмихват само слепите: нейде в пространството.

— Но аз не мога да прочета какво пише!

— Ако се случи да дойдеш в нашия град, ела на пазара! — каза Антон. — Аз ще бъда там! Ще ти го прочета! Ти си добър човек, Коля!

— Деца, по местата! — извика Олга Христофоровна. Това, разбира се, се отнасяше и за Колка. — Всички след мен.

На улицата беше студено. Засукваха се вихрушки. Гарата беше пуста. Настаниха децата във влака, в някакъв празен, непочистен вагон. В този първи ден от новата година не пътуваше никой освен тях.

Колка посочи на Алхузур двата най-горни нара и каза: „Тези са нашите. Така пътувахме със Сашка.“

Точно тогава във вагона влезе Олга Христофоровна и извика:

— Коля! Търсят те!

— Кой? — недоволно промърмори Колка, не му се отделяше от Алхузур.

— Излез! И ще видиш! — каза Олга Христофоровна. С възтежка походка тя продължи нататък по вагона, за да провери дали всички са се настанили добре.

— Муса, да не ти е студено? — попита татаринът.

Муса се свиваше, но не искаше да се оплаква. И изобщо той се радваше, че пътува нанякъде като всички. Защо да остава сам…

Колка излезе на платформата и видя до вагона Регина Петровна. Тя държеше някакви пакети.

Спусна се към Колка, но се препъна. А той я гледаше от вратата на вагона. Гледаше как припряно се катери по неудобните стъпала, аха-аха да изтърве пакетите.

— Ето! — каза запъхтяна. — Това са костюмите! Онези, дето ви ги подарихме, на тебе и на Сашка! — И понеже Колка мълчеше, тя завърши умолително: — Вземи ги! Там, на новото място…

И сложи пакетите на пода до Колка.

Помълчаха, загледани един в друг.

— Не знам къде ви водят… — каза тя, без да откъсва очи от Колка. — Кой знае защо го пазят в тайна… Каква глупост. Но ти пак си помисли. Защо не останеш при нас, а? Ние с Демян Иванич обсъдихме, той няма нищо против да те вземе… — Тя се поправи: — Тебе… и това момче…

Колка поклати глава.

Регина Петровна въздъхна. Бръкна да си извади цигара, но я счупи и я захвърли.

— Е, добре — каза тя. — Защо не ми напишеш писмо, а? Когато пристигнеш?

Колка отново поклати глава.

Внезапно Регина Петровна протегна ръка и го погали по главата. Той не успя да се дръпне.

— Добре. Сбогом, приятелю! — тръгна и изведнъж се обърна. — Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

Колка кимна. Знаеше какво ще го пита и бе очаквал този въпрос.

— Къде е брат ти? Имам предвид истинския Сашка… Къде е той?

Колка погледна в очите тази най-красива на света жена. Колко я бе обичал! Колко я бяха обичали и двамата! А сега… Сашка може би щеше да й прости бягството, но Колка не можеше… Ала не можеше и да не й отговори. И тогава каза:

— Сашка замина.

— Далече ли?

— Далече.

— Е, слава богу! Значи е жив… — възкликна тя.

Регина Петровна скочи от стъпалото: дадоха път на влака.

А Колка веднага се спусна във вагона, дори не се сети за пакетите. Страхуваше се, че Алхузур ще се чувствува зле без него.