Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 25

— Редовно ли? — прекъснах го аз.

— Много. Почти в 8, 30, никога по-късно от 8, 35. Но не и тази вечер. В 8, 40 Уайт отишъл да го потърси в каютата му. Никаква следа от него. Организирал половин дузина стюарди да го търсят и пак без резултат. Прати за мен и аз дойдох при капитана.

А капитанът прати за мен, помислих си аз. Щом има под ръка черна работа, викай стария верен Картър. Погледнах Булен.

— Претърсване, сър?

— Именно, мистър. Проклети безобразия, една дивотия след друга. Тихо, ако можеш!

— Разбира се, сър. Може ли да взема Уилсън, боцмана, няколко стюарди и свободни от наряд матроси?

— Можеш да вземеш и лорд Декстер с дирекционния му съвет, стига да ми намериш Бенсън — ухили се Булен.

— Да, сър. — Обърнах се към Къмингс. — Не страда от нещо, нали? Предразположен към замайване, прилошаване, сърдечен пристъп или нещо друго от този род?

— Дюстабанлия, само това — усмихна се Къмингс, въпреки че не му беше до усмивки. — Миналия месец мина годишния си контролен преглед при доктор Марстън — 100%. Дюстабанлийството е професионално заболяване.

Обърнах се към капитан Булен:

— Мога ли да разполагам с двайсет минути или може би половин час за един тих оглед, сър? С мистър Къмингс?

— Това е една спокойна, безветрена нощ. Не може и дума да става за каквито и да било крясъци или викове за помощ, а и на долните палуби винаги през нощта има доста хора от екипажа и е просто невъзможно никой нищо да не чуе. А вероятно той не е бил и болен. Това, което схващам, е, че ако е изпаднал в някаква беда, то стопроцентово би му била необходима незабавна помощ. Щом той не я е потърсил, то сега вече е минал този момент, когато тя е била наложителна. Аз не виждам нищо лошо в това да изчакам още двайсетина минути, преди да обявим тревога.

— Никой няма да обявява тревога, мистър. Това е „Кампари“.

— Да, сър. Но няма голяма разлика в това дали ще разтръбим всичко по радиото или скрити ще си шепнем в някой тъмен ъгъл. Ако Бенсън е изчезнал и това се окаже истина, ще стане известно на целия кораб още прели полунощ. А може и по-рано.

— Няма що, добре ме успокои — изръмжа Булен. — Добре, Джони, вие двамата с Хауи, вижте какво можете да откриете.

— Вашите пълномощия да огледам навсякъде, сър?

— Безусловно, разбира се!

— Навсякъде? — настоявах аз. — Или ще си загубя времето. Знаете това, сър.

— Господи! И това само два дни след кашата в Яма яка. Помниш ли как реагираха пасажерите, когато митничарите и американските флотски служители минаха през каютите им? Как ще се хареса това на дирекционния съвет! — Той вдигна уморено поглед — Предполагам, че намекваш за пасажерските помещения?

— Ще го направим тихо, сър.

— Те са все още в трапезарията. А Хауи тук може да забележи всеки, който се изкачва да се прибира.

— Тогава двайсет минути. Ще ме намерите на мостика. Гледайте да не се спънете в нечий крак.

Излязохме, спуснахме се на палуба „А“ и завихме наляво в трийсетметровия централен коридор между каютите на палубата: бяха шест апартамента, по три от двете страни. Уайт беше някъде по средата, крачещ нервно нагорена долу. Кимнах му и той запристъпя бързо към нас — слаба, плешива личност, с постоянно болезнено изражение поради измъчващите го хронична диспепсия и свръхчувствителност.