Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 23

— Предател! каза мис Харбрайд. — Тринадесет поколения!

— Значи ще стоим надалеч от брега, е? — попита Карерас Старши. — Поне междувременно?

— Доколкото е възможно, сър. Но Ню Йорк е задължителен. Кога не зная. Обаче ако и там стачкуват, може да се отбием първо в Сейнт Лорънс. Зависи!

— Романтика, загадки и приключения. — Карерас се усмихна. — Точно според брошурата ви. — Той погледна през рамото ми. — Изглежда, че имате посетител, мистър Картър.

Извих се на стола. Беше Ръсти Уйлямс с шокиращо червената си коса, в безукорно изгладена бяла униформа, мушнал униформеното кепе под лявата си мишница. Ръсти беше 16-годишен, най-младият ни кадет, отчайващо срамежлив и особено чувствителен.

Кадети обикновено не бяха допускани в трапезарията и той уплашено беше опулил очи срещу дамите на капитанската маса, но успя да се овладее и да ги обърне към мен, когато се изправи от моята страна с отчетливо удряне на токовете.

Според правилника, датиращ от векове, задължителното обръщение към кадетите беше по фамилно име, но него всеки го наричаше Ръсти. Беше невъзможно да не е така.

— Какво има, Ръсти?

— Поздрави от капитана, сър. Бихте ли го намерили на мостика, ако обичате, сър?

— Веднага отивам. — Ръсти се обърна да си ходи и аз улових проблясъка в очите на Сюзън Биърсфорд, блясък, който обикновено възвестяваше някакъв провал за мен.

Това би могло да бъде предсказание за моята незаменимост на кораба, за безумието на посланието на капитана до неговия верен слуга, когато вече всичко е загубено, и даже ако не мислех за нея, че тя беше от този тип момичета, които биха могли да ме изложат пред кадета, пак не бих дал нито едно пени за това.

Надигнах се и казах: — Извинете ме, мис Харбрайд, извинете ме, господа! — И последвах бързо Ръсти по десния коридор. Той ме чакаше.

— Капитанът е в каютата си, сър. Би желал да ви види там.

— Какво, ти ми каза…

— Зная, сър Той ми нареди така. Мистър Джемисън е на мостика. — Джордж Джемисън беше Третият ни офицер. — А капитан Булен е в каютата си. С мистър Къмингс.

Кимнах и тръгнах. Сега се сетих, че Къмингс го нямаше на обичайното му място, когато излизах, макар че при започване на вечерята беше там. Помещението на капитана беше непосредствено под мостика и аз бях там за десет секунди. Почуках на полираната врата от тиково дърво, чух някакво ръмжене и влязох.

„Блу Мейл“ явно се грижеше за своя комодор. Дори капитан Булен, който не беше поклонник на изнежения живот, никога не се беше оплаквал, че е разглезван. Имаше на разположение чуден тристаен апартамент с баня, подреден според най-придирчивия милионерски вкус, а служебната му каюта, в която бях сега, предразполагаше към отдих с виненочервен килим, потъващ под краката, с тъмнопурпурни завеси, тапицерия от лъскав явор с дъбови талпи отгоре, столовете и кушетката от дъб, облицовани в зелена кожа. Когато влязох, капитан Булен вдигна поглед към мен, нямаше вид на човек, наслаждаващ се на домашния уют.