Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 149

— Не, по дяволите! — казах аз. — Няма да стигна достатъчно далеч, докато всички ние не стигнем до флотската болница в Хямптън Роудс. Работата е съвсем проста, Карерас. Като стигне на няколко мили от нас по радарния екран, почнете да изстрелвате сигнали за бедствие. Същевременно — сега по-добре можете да го уредите — вашите подставени радисти на „Тикондерога“ да пратят известие до капитана, че са уловили сигнали SOS от „Кампари“. Като приближи, пратете известие, че сте пукнали плочи в машинното отделение по време на урагана, за който той не може да не е чул. — Усмихнах се горчиво. — Последното поне е вярно. Като спре до вас и вие свалите брезентите от оръдията си… е, в ръцете ви е. Не може и няма да посмее да прави опити за измъкване.

Той се взираше в мен, без да ме вижда, после кимна леко.

— Предполагам, че е излишно да ви убеждавам да станете… хм… лейтенант, Картър?

— Само ме прехвърлете на „Тикондерога“, Карерас С това достатъчно ще ми се отблагодарите.

— Това ще бъде сторено. — Той погледна часовника си. — След по-малко от три часа шестима души от вашия екипаж ще бъдат тук с носилки да пренесат капитан Булен, боцмана и вас на „Тикондерога“.

Излезе си. Огледах лазарета: всички бяха тук — капитан Булен и Макдоналд в леглата си, Сюзън и Марстън до вратата на диспансера — и двамата увити в одеяла. Всички ме гледаха. Изражението на лицата им беше наистина много особено, казано най-меко.

Мълчанието продължи ненужно дълго време, после Булен заговори бавно и твърдо:

— Карерас извърши един акт на пиратство. Готви се да извърши и втори. Правейки това, той се обявява за враг на кралицата и родината ни. Ще бъдеш обвинен в помагане и улесняване на врага, пряко отговорен за загубата на сто и петдесет милиона долара в златни кюлчета. Ще взема показания от присъствуващите тук свидетели веднага щом се качим на „Тикондерога“. — Не можех да виня стареца, той все още вярваше в обещанието на Карерас за бъдещата ни безопасност. В неговите очи аз просто дяволски улеснявах задачата на Карерас. Но сега не беше време да го просвещавам.

— О, хайде — казах аз, — това е прекалено, нали? Помагане, съдействие, съучастничество, ако ви харесва, но цялата тази работа за предателство…

— Защо го сторихте? — поклати глава удивена Сюзън Биърсфорд. — О, защо го сторихте? Да му помагате по този начин, за да спасите собствения си врат. — Не беше време да осветлявам и нея. Нито тя, нито Булен биха могли като артисти да изиграят ролите си на сутринта, ако знаеха цялата истина.

— И тава е малко силно казано — възразих аз. — Само преди няколко часа никой от вас не желаеше да се махне от „Кампари“. А сега, когато…

— Не исках да става по този начин! Досега не знаех, че има голяма вероятност „Тикондерога“ да се измъкне.

— Не бих го повярвал, Джон — заяви драматично доктор Марстън. — Просто не бих го повярвал.

— Лесно ви е на всички да говорите — казах аз. — Всички си имате семейства. Аз имам само себе си. Можете ли да ме обвините, че искам да се погрижа за всичко, което имам?