Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 150

Никой не оспори тези ми шедьоври на логична аргументация. Погледнах ги един по един и те извърнаха главя — Сюзън, Марстън и Булен, — без да се грижат да скриват изражението си. А после и Макдоналд също се извърна, но не преди левият му клепач да се спусне в едно бавно намигане.

Отпуснах се в леглото и реших да поспя. Никой не ме запита как съм прекарал тази нощ.

XII

Събота 6 ч. — 1 ч. сутринта

Като се събудих, бях скован, всичко ме болеше и продължавах да треперя. Ала не болката, студът и треската ме измъкнаха от мрачните дълбини на неспокойния сън. Беше шумът, поредица от триене, скърцащи метални сблъсъци, прокънтяващи и разтърсващи „Кампари“ по цялата му дължина, като че ли се удряше в айсберг с всеки свой тласък напред. От бавното, мудно и безжизнено поклащане разбрах, че стабилизаторите не работят. „Кампари“ бе спрял.

— Е, мистър — гласът на Булен беше дрезгаво стъргане. — Планът ти сполучи, дявол те взел. Моите поздравления. „Тикондерога“ е до нас.

— До нас! — потвърди Макдоналд. — Залепен до нас!

— В това време? — Примижах, когато двата кораба се разклатиха заедно върху гребена на една дълбока вълна, и чух резкия, раздиращ скърцащ звук, когато горните метални части се допряха и затъркаха под клатушкащата тежест на сблъсъка. — Ще им падне боята. Този човек е луд.

— Бърза — рече Макдоналд. — Чувам дереккрана отзад. Вече е започнал прехвърлянето на товара.

— Отзад? — Не можах да сдържа нотката на възбуда в гласа сия изведнаж всички ме загледаха с любопитни очи.

— Отзад? Сигурен ли си?

— Сигурен съм, сър.

— Как сме долепени — нос до нос и кърма до кърма или насрещно?

— Нямам представа. — Той и Булен ме изгледаха остро, но имаше разлика в остротата на погледите им. — Има ли значение, мистър Картър? — Знаеше дяволски добре, че има.

— Няма значение — казах с безразличие аз. Не означаваше кой знае колко: само сто и петдесет милиона долара.

— Къде е мис Биърсфорд? — попитах Марстън.

— При своите — отвърна ми късо той. — Събират си дрехите. Вашият любезен приятел Карерас позволи на пасажерите да вземат всеки по един куфар със себе си. Казва, че останалото щели да си го получат своевременно, т.е., ако някой успее да се добере до „Кампари“, след като той го напусне.

Характерно беше, помислих си аз, за изключителното усърдие на този човек при всичко, което правеше, да им позволи да си вземат по един куфар дрехи и да им обещава дори окончателно връщане на останалото; той щеше да премахне в главата и на най-недоверчивия недостойната мисъл, че може би намеренията му към екипажа и пътниците не са най-благородни.

Телефонът иззвъня. Марстън вдигна слушалката, послуша и пак я окачи.

— Носилки след пет минути — обяви той.

— Помогнете ми да се облека, моля — казак аз. — Бялата ми униформа и бялата риза.

— Вие… няма да ставате? — Марстън беше втрещен. — Ами ако…

— Ставам, обличам се и се връщам в леглото — казах кратко аз. — Да не ме смятате за откачен? Какво ще си помисли Карерас, като види един човек със строшен крак да скача пъргаво на палубата на „Тикондерога“?

Облякох се, мушнах отвертката под шините на левия крак и пак се върнах в леглото. Тъкмо си бях легнал, когато се появи групата с носилките и тримата, както бяхме загърнати в одеяла, бяхме натоварени внимателно на тях. Шестимата носачи се наведоха, уловиха дръжките и потеглихме. Понесоха ни по главния палубен коридор към бака. Видях, че идва краят на коридора, сивият студен здрач смени меката електрическа светлина на коридора и почувствувах как мускулите ми се свиват неволно. След няколко секунди щяхме да видим „Тикондерога“ до дясната ни страна и се чудех дали ще посмея да погледна. Дали сме свързани нос за нос или нос за кърма? Дали съм спечелил или загубил? Излязохме на бака. Насилих се да погледна.