Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 147

— Можехте да я напълните.

— Пълна е.

Изпразних я. Безусловно това чисто бренди имаше загряващо действие. То сякаш проникна чак до стомаха: но единственият ефект беше, че почувствувах останалата част от тялото си по-студена от когато и да било.

После гласът на Макдоналд, бърз и спокоен: — Някой идва!

Имах време колкото да оставя с опипване празната чаша на нощната масичка, не повече, нито дори да се плъзна в лежащо положение под одеялата. Вратата се отвори, ключът щракна и Карерас, с неизбежната карта под мишница, прекоси лазарета към леглото ми. Както обикновено, изражението и чувствата му бяха под пълен контрол: тревога, напрежение, очакване, всичко това сигурно беше в ума му и преди всичко споменът за неговия син, ала по нищо не личеше.

Спря на около метър и се взря в мен със замислени, присвити и студени очи.

— Не спите, Картър, а? — бавно изрече той. — Дори не лежите. — Вдигна чашата от нощната масичка, помириса и пак я остави. — Бренди. И треперите Картър. Треперите непрестанно. Защо? Отговорете ми!

— Аз се страхувам — казах мрачно. — Всеки път като ви видя, вие ме ужасявате!

— Мистър Карерас! — Доктор Марстън се появи на вратата на диспансера, загърнат в едно одеяло, а величественият му кичур бяла коса се бе развял във великолепен безпорядък. Раз търка си очите. — Това е възмутително, съвсем възмутително! Да безпокоите това болно момче и в този час. Трябва да ви помоля да напуснете, сър. И то веднага!

Карерас го изгледа презглава от горе до долу и обратно, после каза тихо и хладно:

— Млъквайте!

— Няма да млъкна! — кресна доктор Марстън. „Метро Голдуин Майер“ спокойно биха могли да сключат с него доживотен контракт. — Аз съм лекар, имам своя лекарски дълг и, за бога, ще си кажа лекарската дума! — За беда, нямаше маса под ръка, иначе той би праснал с юмрук, но и дори без удрянето на юмруци по маса беше много внушителен и Карерас явно се изненада от необузданата ярост на доктор Марстън.

— Старши офицер Картър е много болен — прогърмя Марстън. — Тук не разполагам с условия да лекувам както се следва една пълна фрактура на фемура и резултатът беше неизбежен. Пневмония, сър, пневмония! В двата дроба се е събрала толкова течност вече, че не може да лежи, едва диша. Температура 40°, пулс сто и трийсет, силна треска, постоянно треперене. Оградил съм го с грейки, натъпках го с таблетки, аспирин, бренди — никакъв резултат. Треската просто не спада: в един миг изгаря, в следващия плува в пот. — Прав беше за „потта“, все пак, чувствувах как морската вода от просмуканите превръзки попива в дюшека отдолу. — За бога, Карерас, не виждате ли, че е болен! Оставете го на мира!

— Ще му отнема само един миг, докторе — каза помирително Карерас. Каквито незначителни съмнения да бе имал, те бяха напълно задушени от ролята на Марстън, която би му спечелила „Оскар“. — Виждам, че мистър Картър не е добре. Но това няма да го затрудни особено.

Пресегнах за картата и молива, преди да ми ги е поднесъл. Било поради постоянното треперене, било поради вцепенеността, която сякаш се разпростираше от ранения крак по цялото ми тяло, изчисленията ми продължиха по-дълго от обикновено, а не бяха трудни. Погледнах часовника в лазарета и казах: