Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 139

— Няма да ви позволя! Няма да ви позволя! — Задъхваше се, гласът му беше дрезгав и отчаян. — Няма да позволя да ни избиете.

Има хора, с които при известни ситуации не може да се спори. Случаят беше такъв, Керолайн беше от тези хора. Извих се, тласнах се назад с цялата си сила на здравия си крак и го чух да изпъшква, когато гърбът му се удари силно в страната на кораба. Моментално разхлабване на прегръдката, дръпване и се освободих. Вдигнах огромното шило и му го показах на светлината на фенерчето.

— Не искам да използвам това — му казах спокойно. — Но следващия път ще го сторя. Обещавам. Не можете ли да престанете с треперенето и да разберете, че се опитвам да спася всички ни от гибел? Не съзнавате ли, че всеки миг някой би могъл да мине горе, да види отвързания брезент и да реши да провери?

Той стоеше притиснат към металната стена, загледан в пода. Не каза нищо. Обърнах се, взех фенерчето в зъбите си, поставих клупа на ръба на ковчега и се наведох да вдигна опашката на Въртележката. Или поне се опитах да я вдигна. Тежеше цял тон. Поне тъй ми се стори. Успях да я повдигна десетина сантиметра и не виждах как ще я задържа, макар и две секунди, когато чух стъпки и някакво стенание зад мен. Изпънах се, подготвих се за следващото нападение, после бавно се отпуснах, когато доктор Керолайн застана до мен, наведе се и плъзна клупа около опашката на Въртележката. Заедно успяхме да преместим клупа почти до средата на ракетата. Никой от нас не проговори. Въртях макарата, докато се изпъна. Доктор Керолайн каза дрезгаво:

— Няма да се вдигне. Това тънко въже…

— Изпитано е с петстотин килограма. — Дръпнах още малко и опашката почна да се вдига. Клупът не беше в средата. Пак отпуснах, регулирах клупа и следващия път Въртележката се вдигна по цялата си дължина. Като се вдигна десетина сантиметра над ватата и одеялата, блокирах макарата. Пак си избърсах челото. В този трюм беше по-задушно от когато и да било.

— Как ще я пренесем на другата страна? — Гласът на Керолайн се губеше в тръпки, беше равен и без модулации, глас на човек, покорен от мрачната невъзвратимост на един кошмар.

— Ще я пренесем. Двамата ще се справим.

— Да я пренесем? Но тя тежи сто и трийсет килограма.

— Зная колко тежи — казах раздразнено аз.

— Вие сте с ранен крак. — Не ме бе чул. — Аз не съм добре със сърцето. Корабът се клатушка, виждате, че този излъскан алуминий е хлъзгав като стъкло. Някой от нас ще залитне и ще я изтърве. А може би и двамата. И тя ще падне.

— Чакайте тук — казах аз. Взех фенерчето, прекосих до лявата страна, взех парчета брезент иззад преградата и ги завлачих по пода. — Ще я сложим на тези и ще я влачим.

— Да я влачим по пода? Да я тръскаме по пода? — Не беше толкова покорен от кошмара, колкото го мислех. Погледна към мен, после към Въртележката, после пак към мен и каза с непоколебима убеденост: — Вие сте луд.

— О, за бога, не можете ли да измислите и кажете нещо друго? — Сграбчих макарата, деблокирах, дръпнах и продължих да дърпам. Керолайн сграбчи с две ръце Въртележката, щом тя излезе от ковчега, и придържайки я от двете страни на клупа, внимателно следеше главата на ракетата да не се блъсне в преградата.