Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 138

Изправих се, взех фенерчето от Керолайн и казах: — Заредена е, напи? — Естествено.

— Ето ви инструментите. Обезвредете тази дяволия. Той се взря в мен безизразно.

— За това ли дойдохме?

— За какво друго? Не беше ли ясно? Залавяйте се!

— Не може да се направи.

— Не може да се направи ли? — Улових го за ръката не съвсем любезно. — Слушайте, приятелю, вие заредихте тази проклетия. Просто извършете обратния процес, и толкова.

— Невъзможно. — Категоричност в гласа. — Щом се зареди, механизмът блокира на място. С ключ. Ключът е в джоба на Карерас.

XI

Събота 1 ч. — 2:15 ч. през нощта

Слабостта в левия ми крак, почти парализиращата слабост, ме порази изведнъж и трябваше да седна на преградата и да се хвана за стълбата за опора. Загледах Въртележката. Дълго време я гледах с нажалени очи: после се размърдах и погледнах доктор Керолайн.

— Бихте ли ми го повторили? Той повтори.

— Страшно съжалявам, Картър, но това е. Въртележката не може да се обезвреди без ключа. А ключът е у Карерас. Помислих за всички възможни решения и веднага разбрах, че са невъзможни. Знаех какво трябва да се направи сега, единственото нещо, което можеше да се направи. Казах уморено:

— Знаете ли, доктор Керолайн, че току-що обрекохте четиридесет души на сигурна смърт?

— Аз ли съм го сторил?

— Добре де, Карерас. Като слага този ключ в джоба си, той обрича себе си и всички свои хора на смърт тъй сигурно, както човек, който дърпа шалтера на електрическия стол. Но какво ли съм се разтревожил? Смъртта е единственото сигурно и трайно лечение за пасмина като Карерас и съдружниците му. Колкото до лорд Декстер, той плува в пари. Винаги може да си купи друг „Кампари“.

— За какво говорите, мистър Картър? — Имаше опасение по лицето му, докато ме гледаше, повече от опасение — страх. — Добре ли се чувствате, мистър Картър?

— Разбира се, че съм добре — казах сприхаво аз. — Всеки задава все този глупав въпрос. — Наведох се, вдигнах въжения клуп и ръчната лебедка, които бях взел от склада на боцмана, после се изправих уморено на крака. — Елате, докторе, помогнете ми с това.

— С кое да ви помогна? — Знаеше дяволски добре какво имам предвид, но страхът в ума му не му позволяваше да го повярва.

— Въртележката, разбира се — казах нетърпеливо аз.

— Искам да я пренесем от лявата страна и да я скрием в брезентите зад преградата.

— Луд ли сте? — промълви той. — Съвсем ли сте полудели? Чухте ли ме какво ви казах? Ще я дигнете от ковчега с какво? Едно малко подхлъзване, най-лекото сътресение…

— Ще ми помогнете ли?

Той поклати глава, потръпна и се обърна. Закачих лебедката за едно стъпало над главата си, издърпах долини блок, докато увисна точно над Въртележката, вдигнах клупа и минах към опашката на ракетата. Навеждах се, когато чух бързи стъпки зад мен и две ръце се сключиха около тялото ми, ръце, изпълнени с цялата сила на страха и отчаянието. Направих бърз опит да се освободя, но беше невъзможно. Опитах да му стъпя на краката, но успях само да Си натъртя петата; забравих, че съм без обувки.

— Пуснете ме! — казах яростно аз. — Какво мислите, че правите, дявол ви взел?