Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 135

— Тихо! — прошепнах му настоятелно аз. — Тихо, ако искате да живеете. — Хвърлих се към фенера, заопипвах отчаяно за ключа, не можах да го намеря, залепих лупата на палтото си да скрия лъча, накрая намерих ключа и изгасих фенера.

— Какво, за бога…

— Тихо! — намерих спусъка на автомата и застанах прикован, загледан назад в мрака, в посока на трюма и оръдието, напрягайки се да пробия мрака, заслушан, сякаш животът ми зависеше от това. Което беше вярно. Изчаках десет секунди. Нищо! Трябваше да се раздвижа, не можех да си позволя още десет секунди чакане. Трийсет секунди бяха повече от достатъчни за Карлос да ликвидира доктор Керолайн; няколко секунди след това Карерас щеше да започне да се чуди какво ли е станало с това негово вярно куче.

Бутнах оръжието и фенера към Керолайн. Напипах му ръцете в мрака.

— Дръжте това — му казах тихо.

— Какво… какво е то? — Изтерзан шепот в мрака.

— Канеше се да ви смачка главата. Сега мълчете. Още можете да умрете. Аз съм Картър, Старшият офицер. — Издърпах Карлос от стълбището, където бе притиснал на Керолайн краката, и претърсих джобовете му, колкото се може по-бързо В мрака. Ключът. Ключът от радиокабината. Бях видял да го изважда от десния си джоб, ала вече го нямаше там. Левият! И там го нямаше. Секундите бързо летяха. Отчаяно дръпнах джобовете на военната му блуза и го намерих във втория. Но бях загубил поне двайсет секунди.

— Той… мъртъв ли е? — промълви доктор Керолайн.

— Тревожи ли ви това? Стойте тук. Бутнах ключа на сигурно в един вътрешен джоб, улових бандита за яката и го задърпах по мократа палуба. Беше по-малко от три метра до перилата. Пуснах го, намерих окачената част на тиковия парапет, опипах зацепването, извих парапета на 180° и го върнах в отворено положение. Улових радиста за раменете, отпуснах горната Част на тялото му върху втората преграда и му вдигнах краката. Плясъкът не можеше да се чуе на повече от десет метра. Положително никой в трюма или под брезента, на оръдието не би могъл да чуе нещо.

Изтичах назад при седналия на долните стъпала доктор Керолайн. Може би той просто се подчиняваше на дадената му от мен заповед, но по-вероятно беше премного замаян, за да се движи.

— Бързо — казах му аз. — Дайте ми перуката си.

— Какво? Какво? — Първото ми предположение беше вярна Той беше замаян.

— Перуката ви! — Не е лесно да крещиш шепнешком, но го сторих.

— Моята перука? Но… тя е залепена.

Наведох се напред, забих пръсти в перуката и дръпнах. Вярно, залепена беше! Болезненото му изпъшкване и съпротивата, оказана на ръката ми, показаха, че не лъже; сякаш перуката бе занитена за черепа. Не беше време за полумерки. Запуших с лявата си ръка устата му и дръпнах яростно с дясната. Мида с размера на супник не би могла да окаже по-голяма съпротива, но все пак сполучих. Не зная колко болезнено беше за него, но на мен това ми струваше много: зъбите му едва не се срещнаха през дланта ми.

Автоматът беше още в ръката му. Сграбчих го, завъртях се и се спрях неподвижен. За втори път в една минута съгледах дъжда да пада белезникав през вертикалния лъч на един фенер. Това означаваше само едно: някой се изкачваше по стълбата от дъното на трюма.