Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 133

надявах се, че няма да се наложи да чакам дълго, Морската вода бе студена, проливният дъжд беше студен, вятърът беше студен, аз бях мокър до кости и бях непрестанно и все по-интензивно подлаган на силни пристъпи от треперене, което не можех да контролирам. Треската изгаряше кръвта ми. Може би мисълта за евентуално плъзгащата се ръка на доктор Керолайн имаше нещо общо с тръпките; каквато и да беше причината, щях да бъда щастлив, ако се измъкнех само с една пневмония.

Нови пет минути и за втори път погледнах в трюма. Пак същото. Станах, протегнах се и закрачих тихо нагоре-надолу да прогоня сковаността и парализата от тялото си, особено от краката. Ако нещата се развиеха според надеждите ми, не можех да си позволя никаква скованост.

Ако се развиеха, както се надявах. Взрях се за трети път в трюма и този път останах неподвижен в това наведено положение. Доктор Керолайн бе приключил. Следен от наблюдателното око и оръжието на радиста, той завиваше оловния капак с месингово покритие на ковчега, докато Карерас и другият мъж бяха вече свалили капака на втория ковчег и се бяха навели над него. Вероятно зареждаха обикновения експлозив вътре; той изглежда служеше за резервен вариант в случай на неизправност във Въртележката или по-вероятно в случай на повреда на часовниковия механизъм във Въртележката той трябваше да я задейства чрез собствения си взрив. Не знаех, само предполагах, и в момента ни най-малко не се тревожех. Настъпил бе решителният миг.

Решителният миг за доктор Керолайн. Знаех — както трябваше да знае и той, — че не можеха да си позволят да го оставят жив. Той бе извършил всичко, което се изискваше от него. Вече не им беше нужен. Всеки миг можеше да умре. Ако решеха да опрат револвера в главата му и да го застрелят на място, нищо не бих могъл да сторя, нищо не бих се и опитал. Просто трябваше да си стоя мълчаливо и да го гледам как умира. Защото оставех ли доктор Керолайн да умре, без да се опитам да го спася, щеше да умре само той. Но ако бих се опитал да го спася и не сполучех (и то само с едно шило и един нож срещу два автомата и пистолети, при което шансовете на несполука бяха 100%), то не само Керолайн, но и всички пасажери заедно с екипажа на „Кампари“ щяха да умрат. Дали щяха да го застрелят долу или на горната палуба?

Логиката казваше, че ще го сторят на горната палуба. Карерас трябваше да използва „Кампари“ още няколко дни, нему трябваше един мъртвец долу в трюма и нямаше смисъл да го застрелва долу, а после да го измъква горе, когато той можеше сам да се качи. Така бих разсъждавал на мястото на Карерас.

Така разсъди и той. Керолайн затегна последния винт, остави отвертката и се изправи. Мярна ми се лицето му — бяло, изопнато, с присвито око. Радистът каза: — Сеньор Карерас?

Карерас се изправи, обърна се, погледна първо него, после Керолайн и кимна.

— Отведи го в каютата му, Карлос. После докладвай тук.

Бързо се дръпнах назад, когато един фенер светна право на горе от трюма, Карлос вече се катереше по стълбата. Господи, не бих си помислил за такава явна възможност! За миг се паникьосах, мислите и действията ми се парализираха. Изведнъж и аз не разбрах как изградих в ума си картината как да се справя с назначения палач на Керолайн, без да породя съмнение. Ако на радиста Карлос бяха наредили да повали неподозиращия Керолайн по пътя им напред и после да го отнесе в радиокабината, то аз можех да го ликвидирам и можеха да минат часове, преди Карерас да се усъмни. Но това, което беше казал сега, всъщност означаваше: „Изведи го горе, блъсни го през борда и ми докладвай веднага, щом свършиш!“