Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 13

— Това е мистър Карерас, сър. Капитан Булен ме изпраща.

Обърнах се и отправих на Четвърти офицер Декстер погледа, който пазех нарочно за него. Декстер беше изключение от правилото, че флотският комодор винаги разполага с най доброто на компанията, що се отнася да офицерите и персонала, но тук едва ли вината беше у нашия старец: има някои хора, за които дори и един флотски комодор трябва да прави изключение и Декстер беше един от тях. Достатъчно представителен двайсет и една годишен момък, с руса коса, леко изпъкнали сини очи… с ужасяващ неподправен акцент, придобит в държавно училище, и ограничена интелигентност, Декстер беше синът и за беда — наследникът на лорд Декстер, президент и изпълнителен директор на компанията „Блу Мейл“. Лорд Декстер, който бе наследил десетина милиона на петнайсетгодишна възраст и правилото никога да не се обръща назад, имаше чудатата идея собственият му син да започне от самото дъно и го беше изпратил по море като кадет преди около пет години. Декстер малко го беше еня за тази комбинация; всеки на кораба — от Булен надолу — хич не се съобразяваше с комбинацията и с Декстер, ала нямаше какво да се прави.

— Приятно ми е, сър. — Поех протегнатата ръка на Карерас и го огледах добре. Твърдите тъмни очи и вежливата усмивка не можеха да скрият бръчките покрай очите и устата. Но не можеха да скрият и компенсиращия факт, че авторитетът и заповедничеството се удвояваха по сила, и аз избих от главата си мисълта, че са изкуствени: те просто се налагаха от само себе си, бяха искрени и неподправени.

— Мистър Картър? Приятно ми е. — Ръката беше стабилна, поклонът — повече от формално кимване, културният английски — продукт на някой консервативен колеж по крайбрежието на Щатите. — Имам известен интерес към багажа, който се товари, и ако позволите…

— Но разбира се, сеньор Карерас. — Картър, този грубо шлифован англосаксонски диамант, не можеше да бъде надминат от латинската вежливост. Помахах към люка. — Бъдете така любезен да се придържате към дясната палуба…

дясната страна… на люка…

— Дясната палуба е достатъчно ясно, мистър Картър — усмихна се той. — Командувал съм лично кораби. Не беше живот, който особено ми допадна. — Той остана там за миг, наблюдавайки как Макдоналд затяга клупа, докато аз се обърнах към Декстер, който не бързаше да си тръгне. Декстер рядко се разбързваше да направи нещо — беше изключително дебелокож.

— Сега какво вършите, Четвърти? — го запитах аз.

— Помагам на мистър Къмингс.

Това означаваше, че не е зает. Ковчежникът Къмингс беше изключително способен офицер, който никога не се нуждаеше от помощ. Имаше само една слабост, придобита от дългогодишното контактуване с пасажерите — беше прекалено учтив. Особено към Декстер. Аз му казах:

— Онези карти, които взехме в Кингстън. Можете да се занимаете с корекциите. — Което означаваше, че вероятно би ни насадил върху някой риф в Големите Бахамски острови, дай му само два дни време.