Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 11

— Да, сър. Убити са в метежа. Миналата седмица. — Започнах и продължих деликатно: — В тези горещини…

— Той казва, че били запечатани е олово. Така могат да влязат в трюма. Някой отделен ъгъл, мистър. Един от… хм… загиналите е… роднина на един от пасажерите ни. Е, разбира се, няма да поставим ковчезите при динамита. — Той въздъхна тежко. — И на всичкото отгоре, ето ни и в ролята на погребално бюро. Не може да се издържа повече на този живот, Първи.

— Вие ще приемете ли този … хм… товар, сър?

— Но разбира се, разбира се — пак ни прекъсна дребосъкът. — Един от тях е братовчед на сеньор Карерас, който плава с вас. Той е, както казвате вие, съкрушен. Сеньор Карерас е най-важната личност.

— Тихо — рече уморено капитан Булен и размаха документите. — Да, приемам бележката от посланика. Прекален натиск. Писна ми от презатлантически каблограми. Прекалено много огорчения. Просто един капнал старец, Първи, само един стар измъчен човек. — Остана така за миг с разперени на парапета ръце, полагайки максимални усилия да прилича на капнал старец, но явно несполучливо, после се изправи рязко, при вида на процесия от превозни средства, която се показа от портала на кея и се насочи към „Кампари“.

— Залагам фунт срещу пени, мистър, че пристигат нови беди.

— Хвала на бога — измънка дребният агент. Тонът, не по-малко от думите, беше хвалебствено благодарствен. — Самият сеньор Карерас! Най-после вашите пасажери, капитане.

— Това казах и аз — измънка Булен. — Нови неприятности!

Малкото човече го погледна озадачено, така както би могъл да го погледне всеки, който не разбира отношението на Булен към пасажерите, после се обърна и забърза към мостика. Моето внимание беше отвлечено за момент от друг сандък, люлеещ се над палубата, а после чух капитан Булен да казва меко и прочувствено. — Както ви казах, мистър, нови неприятности.

Процесията, два предвоенни пакарда, единият теглен от джип, спря пред мостика и пътниците излязоха. Всъщност тези, които можеха, защото очевидно имаше един, който не можеше. Един от шофьорите, облечен в зелени тропически дрехи и тропическа каска, бе отворил вратата на колата си и сръчно издърпа разнебитена ръчна количка — стол, сглоби я сръчно и с опит за десет секунди, докато другият шофьор с помощта на една висока слаба медицинска сестра, облечена в бяло от изящно поставената касинка до полата, стигаща чак до глезените, грижливо повдигнаха един прегърбен старец от задната седалка на втория пакард и го поставиха внимателно в количката. Старчето — дори и от разстояние можах да видя свитото и сбръчкано от възрастта лице и снежната белота на все още гъстата му коса — се постара да им помогне, но старанията му не помогнаха особено.

Капитан Булен ме погледна. Погледнах го и аз. Изглежда нямаше какво да си кажем. Никой в един екипаж не обича да има трайни инвалиди на борда си; те създават грижи на корабния лекар (който трябва да надзирава здравето им), на каютните стюарди (които трябва да чистят помещенията им), на салонните стюарди (които трябва да ги хранят) и на тези членове на палубния персонал, задължени да ги развеждат. А когато инвалидите са стари и недъгави (а ако този не беше, значи нищо не съм отгатнал), винаги могат да умрат в морето — това моряците най-много мразят, пък се отразява зле и на туристическия ни бизнес.