Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 14

— Но мистър Къмингс очаква…

— Картите, Декстер.

Той ме изгледа продължително, лицето му постепенно потъмня, после се обърна кръгом и тръгна. Оставих го да направи три крачки и казах тихо:

— Декстер!

Той спя и се обърна бавно.

— Картите, Декстер — повторих аз. Близо пет минути ме гледаше с приковани очи, после погледът му се отклони.

— М-да, м-да, сър. — Ударението „сър“ беше слабо, но непогрешимо. Пак се обърна и се отдалечи и сега руменината бе заляла целия му тил, а гръбнакът бе изопнат като струна. Малко ми пукаше, докато дойдеше време да седне на президентския стол, аз щях да съм вече пенсионер. Гледах го, докато отмина, после се обърнах и видях, че Карерас ме наблюдава със замисления си, но твърд поглед. Той преценяваше Старши офицер Картър, но каквато и да беше оценката, я запази за себе си, тъй като се обърна, без да бърза, и се отправи към трюм №4. Когато той се обърна, за пръв път забелязах тясна черна панделка на левия ревер на сивия му тропически костюм. Тя не се връзваше особено с бялата роза, която той носеше на бутониерата си, но може би двете заедно бяха знак на траур по тези места.

И това изглеждаше твърде вероятно, защото застана там съвсем изправен, като за почест, леко отпуснал ръце встрани, когато трите обковани ковчега бяха вдигнати на борда. Когато третият сандък пристигна, разлюлян над перилата, той свали шапката си непреднамерено, сякаш за да се възползува от лекия бриз, току-що полъхнал от север откъм морето; после, оглеждайки се някак потайно, вдигна дясната си ръка и под прикритието на шапката, придържана от лявата, набързо се прекръсти. Дори в този пек почувствувах сякаш студена котешка лапа ме докосна леко по раменете. Аз не зная защо, но дори при прекомерно напрягане на въображението ми не можех да си представя този обикновен люк да превръща трюм №4 в открит гроб. Една от прабабите ми беше шотландка, може би аз бях малко медиум и имах някаква вътрешна проницателност, или както му казваха по тези земи халюциониране, а може би бях много преял.

Това, което можеше да ме разстрои, изглежда не разстрои сеньор Карерас. Той пак си сложи шапката, щом последният от сандъците опря леко пода на трюма, взря се в него за няколко секунди, после се обърна и закрачи напред. Като минаваше край мен, пак си вдигна шапката и ми подари една чиста, спокойна усмивка. Поради липса на нещо по-добро усмихнах му се и аз.

След пет минути античният камион, двата пакарда, джипът и докерите бяха тръгнали и Макдоналд поставяше капаците в трюм №4. В пет часа, цял час преди фаталния срок и точно на върха на прилива, параход „Кампари“ мина бавно над плитчината на север от пристанището, после пое на северозапад, към залязващото слънце, понесъл товара си от сандъци, машини и мъртъвци, с бълващ пяна капитан, роптаеш екипажи съвсем възмутени пасажери. В пет часа на тази прекрасна юнска вечер той съвсем не беше това, което бихте нарекли щастлив кораб.

II

Вторник вечерта 8:00 — 9:30 ч.

В осем вечерта товарът, сандъците и ковчезите си бяха точно на същото място както в пет часа. Обаче сред живия товар промяната към по-добро (от дълбоко недоволство към нещо близко до безгрижно доволство) бе подчертана и пълна.