Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 129

Оставих ги, заобиколих люка и тръгнах към склада на боцмана. Заопипвах в мрака и намерих каквото търсех: едно тежко шило за разплитане. С него в ръка и ножа на Макдоналд в другата продължих нататък.

Каютата на доктор Керолайн беше в мрак. Бях напълно сигурен, че няма пердета на прозореца, но оставих фенерчето където си беше. Сюзън бе казала, че хората на Карерас сноват тази вечер по палубата; рискът не си заслужаваше. И ако доктор Керолайн не беше вече в трюм N 4, вероятно би могъл да се намира само на едно друго място — в леглото си, със завързани ръце и крака.

Изкачих се на следващата палуба и се олюлях край радиокабината. Дъхът и пулсът ми се бяха вече нормализирали, треперенето бе затихнало и чувствах как силите бавно прииждат пак към ръцете и раменете ми. Освен постоянната тъпа болка във врата, където специалистът с пясъчната торба и Тони Карерас ме бяха обработили, единствената болка, която изпитвах, беше едно остро пламтене в лявото бедро, където солената вода бе попаднала в откритите рани. Без упойката като нищо щях да заиграя индиански боен танц. На един крак, разбира се.

Радиокабината беше в мрак. Доближих се до вратата, напрягайки се да чуя и най-лекия шум отвътре. Тъкмо пресегнах леко с ръка към дръжката и едва не получих сърдечен удар. Телефонът бе иззвънял с рязък металически звук на не повече от петнадесет сантиметра от ухото, което бях долепил плътно до вратата. Това ме разтърси за цели пет секунди, после бързо притичах с босите си крака под прикритието на една от спасителните лодки.

Долових смътното мънкане на някого по телефона, видях радиокабината да светва, вратата се отвори и един мъж излезе навън. Преди да загаси светлината, забелязах две неща: видях го да изважда ключ от джоба на панталона си и го видях кой е — артистът с автомата, който бе убил Тони Уилсън и бе покосил останалите от нас. Ако трябваше да разчистя още някоя сметка тази вечер, мрачно се надявах да бъде именно с този човек.

Той затвори вратата, заключи я и слезе по стълбата долу по палуба „А“. Последвах го до горния край на стълбата и останах там. На долния край стоеше друг човек със запален фенер, точно пред каютата на доктор Керолайн и в светлинното отражение на каютната преграда. Видях кой е. Самият Карерас Наблизо имаше и други двама души, ала не разпознах никого от тях. Бях абсолютно сигурен, че единият е доктор Керолайн. Радистът се присъедини към тях и четиримата тръгнаха назад. Дори не си помислих да вървя след тях. Знаех къде отиват.

Десет минути. Това беше подробността, която бяха споменали в известията след изчезването на Въртележката. Имаше само двама души, които можеха да заредят Въртележката и това не можеше да стане за по-малко от десет минути. Смътно се зачудих дали Керолайн знае, че му остават само десет минути живот. Толкова беше и времето ми да свърша това, което трябваше. Не беше много.