Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 130

Слязох по стълбата, докато светлината от фенера на Карерас още се виждаше. На три четвърти от пътя, три стъпала по-долу, замръзнах неподвижно. Двама души — в проливния дъжд черните им разлати сенки едва се различаваха, но знаех, че са двама поради заглушения им говор — приближаваха подножието на стълбата. Въоръжени мъже, трябваше да са въоръжени, почти сигурно с Познатите автомати, които изглежда бяха стандартното въоръжение сред доверениците на генералисимуса.

Бяха в подножието на стълбата, чувствах болката в ръцете си от напрежението да стискам шилото и отворения нож, после те внезапно завиха надясно покрай стълбата. Можех само с едно протягане на ръката да докосна и двамата. Сега ги виждах почти съвсем ясно, достатъчно ясно, за да установя, че и двамата са с бради. Ако не носех черната качулка и маска, не можеше да не видят белия отблясък на лицето ми. Как не забелязаха фигурата ми, застанала на третото стъпало, така и не можах да си обясня: единствената причина, която можах да измисля, беше, че и Двамата бяха с наведени глави срещу леещия се дъжд.

След секунда бях в централния коридор иа апартаментите „А“. Не показах главата си предварително през външната врата, за да видя дали теренът е чист — след последното отърваване чувствах, че всичко е без значение, просто влязох вътре. Коридорът беше празен.

Първата врата вдясно, срещу тази на Керолайн, беше входът за апартамента на Карерас. Опитах вратата. Беше заключена. Тръгнах по коридора към каютата на мъртвия стюард Бенсън, надявайки се, че луксозният килим под краката ми ще попие леещата се от мен вода. Уайт, наследникът на Бенсън, би припаднал, ако видеше какви поразии върша.

Резервният ключ от пасажерските апартаменти беше на скритото си място. Смъкнах го, върнах се ори каютата на Карерас отключих вратата и влязох вътре, като я заключих отвътре.

Апартаментът бе осветлен. Вероятно Карерас не се тормозеше да загасва лампите на излизане, нали не плащаше за електричеството. Обходих каютите, отваряйки всяка врата с петата си. Нищо? Съвсем нищо. Преживях един страшен миг, когато влязох в спалната каюта на Карерас и видях една отчаяна закачулена фигура, приведена напред, от която се лееше вода, вкопчила ръце в оръжията си, с диво ококорени очи и капеща кръв под лявото око. Това бях самият аз пред огледалото. Виждал съм и по-приятни гледки. Не бях усетил, че съм се порязъл, допуснах, че се е получило при някой от многобройните сблъсъци в стената на „Кампари“, което е отворило раната на главата.

Карерас се беше похвалил, че има в каютата си да дробен план за товара на „Тикондерога“. Оставаха ми девет минути, може би по-малко. Къде, в името на бога, го държеше той? Прерових тоалетната масичка, гардероба, шкафовете, всичко. Нищо. Нищо. Седем минути.