Читать «Златното рандеву» онлайн - страница 127

След около петнайсет секунди махнах лявата си ръка от въжето и почнах да драскам по стената на кораба, опипвайки за въжето, което бях поставил да виси под задната палуба миналата нощ. Сега въжето се плъзгаше по дясната ми ръка и макар че беше мокро, изгаряше кожата на дланта ми. Но слабо го усещах. Трябваше да намеря въжето, което бях завързал за перилата, не го ли намерех, край. Не само се слагаше край на надеждите за осъществяване плана ми, но и на мен. Макдоналд и аз трябваше да действаме въз основа на предположението, че въжето е там и че няма да прави опит да ме издърпа назад, докато не получеше ясния предварително уговорен сигнал, че е време да започне да прави точно това. А бях открил, че е невъзможно да се подаде такъв ясен сигнал във водата. Нямаше ли го въжето, щях да бъда подхвърлян по вълните, докато се удавех. Нито пък това щеше да трае дълго. Солената вода, която поглъщах, страхотното блъскане на вълните, ударите, които получих поне двайсет пъти от блъскане в железните стени на „Кампари“, загубата на кръв и раненият крак — всички те се бяха съюзили да ми отнемат последната капка сила. Нямаше да издържа дълго.

Лявата ми ръка напипа въжето. Сграбчих го — удавник, улавящ се за последната сламка в безбрежния океан!

Като затъкнах тънкото въже през другото около кръста си, с последни сили се изкатерих по дебелото въже, докато се намерих над водата, усуках здравия си крак на въжето и увиснах там, задъхан като преуморено куче, разтреперан, после заповръщах отчаяно, докато изкарах всичката морска вода, събрана в стомаха ми. След това се почувствах по-добре, но по-слаб от когато и да било. Почнах да се катеря.

Нямах много за изкачване — шест метра и щях да бъда горе. Ала едва бях изминал и шейсет сантиметра, когато почнах да съжалявам горчиво, че предната нощ не бях направил възли по въжето. То беше разкиснато и хлъзгаво, трябваше да го стискам с все сила, за да мога да напредвам. А в китките бе останало съвсем малко сила, мускулите на ръцете ми бяха болезнено изтощени от дългото и отчаяно висене на тънкото въже. Раменете ми сякаш ги нямаше. Дори когато напреднех малко, даже когато отслабналите ръце не се плъзнеха надолу, въпреки цялата ми тежест, можех да се изкача с не повече от пет-шест сантиметра. Не повече: толкова можех да постигна с един път.

Разум, инстинкт, логика, благоразумие ми казваха, че не ще мога да се справя, но успях. Последните един-два метра катерене бяха нещо като черен кошмар — издърпвах се пет сантиметра, плъзгах се надолу два, пак продължавах нагоре и все повече приближавах върха. На метър от върха спрях Знаех, че съм съвсем близо до безопасността, но да се катеря повече по това въже беше нещо, което не можех да направя. С разтреперани от напрежението като от малария ръце, с пламтящи в агония рамене издигнах тялото си до нивото на сграбчилите въжето ръце, докато очите ми се изравниха с тях. Дори в този гробовен мрак видях слабо бледия отблясък на кокал четат а на пръстите ми. За секунда останах така, после отчаяно заметнах дясната си ръка нагоре. Пропуснех ли защитната преграда на отвора за изтичане… ала не я пропуснах. Нямах вече сили, никога не бих вече повторил подобно усилие.